Ричард Касъл - Разбиваща жега

Хийт постоянно се връщаше към този въпрос. Кой е искал Джун Чин да умре? Обмисли отговора, докато се въртеше в леглото, което деляха двамата с Руук. За да се премести при него в Трайбека, трябваше да прояви огромна вяра и кураж, а да се откаже от собствения си апартамент, който я изпълваше както с детска радост, така и с ужасна болка, бе истински подвиг. И през ум не й минаваше, че някога би напуснала било него, било онова, което е преживяла там, но, както обичаше да й повтаря психотерапевтът й, най-сигурният начин да се възстановиш от нещо е да го оставиш зад гърба си.

Винаги й се беше струвало, че ако напусне апартамента, ще се откаже от спомена за майка си. Там я беше видяла за последен път, преди да изчезне и от опит знаеше, че близките на отвлечени и изчезнали деца често преживяват точно същото. Сърце не им даваше да напуснат къщата, в която ги бе сполетяло ужасното събитие, защото се бояха, че детето ще се върне и ще завари дома си празен. Хийт изобщо не допускаше, че майка й може да се върне, но имаше чувството, че ако остави апартамента, в който е израсла, ще се откаже от спомените си, а това не бе в състояние да направи.

Синтия обаче беше жива и здрава. Години наред се бе укривала, но сега всичко беше наред и Ники можеше да се радва на майка си, от плът и кръв. Всички онези години, изпълнени с въпроси без отговори, не се бяха изпарили, но започваха да избледняват — завръщането на майка й от оня свят й позволяваше да ги задава другояче. Цяла вечност се беше питала кой би поискал да убие Синтия Хийт. Сега се питаше как е успяла толкова години да не заподозре нищичко за тайния живот на майка си. Преди се чудеше дали някога отново ще изпита нещо, което поне донякъде да прилича на любов, след като я бяха изтръгнали насила от сърцето й. Когато майка й се върна и тя изпълни цялото й същество, започна да се пита дали ще може да я понесе.

Детската любов е прекалено семпла, нали? Чувството, което изпитваше сега, беше сложно — радост, примесена с шок, който пък беше примесен с объркване, а то — с гняв. Никой не подозираше колко често се сменят емоциите й, нито дори Руук. След като майка й „умря“, Ники се бе заградила със солидна тухлена стена. Джеймисън я рушеше бавно и упорито, парченце по парченце, но изведнъж изникваше нещо; някоя жертва на убийство, което разследваха, отново събуждаше този или онзи спомен, а той зазиждаше отново дупката и тя се затваряше.

Руук я разсмиваше, очароваше я с остроумието си и демонстрираше привързаността си по най-различни начини. Всичко това бавно рушеше цимента, но когато той застана на пътя на куршум, предназначен за нея, тухлите поддадоха като под удар с пневматичен чук. Хийт не се доверяваше лесно, но Руук бе успял да я отърве от задушаващата предпазливост, която с години влачеше след себе си като гюлле. Внезапно старият й апартамент вече не беше чак толкова неделима част от личността й. Сега се намираше в тази спалня, нейната и на Руук. Беше й толкова позната, колкото й непозната, колкото нейна, толкова и чужда. Лежеше сама в легло, в което трябваше да бъде и съпругът й. Беше свикнала. Постепенно. Освен това тази работа с гостуващия професор беше само временна.

Мислите й се сляха и размиха. Вече заспиваше, когато телефонът й иззвъня. По рингтона разбра, че е Руук — беше го въвел без нейно знание и сега, докато на екрана изникваше пакостливо привлекателната му физиономия, от колонките се разнесе „Малък червен корвет“ на Принс. „С тяло като твоето трябва да си в затвора, защото е на ръба на непристойното, дай ми ключовете, мила, ще се опитам да опитомя твоята машина за любов…“

Беше го смъмрила за проявата на гимназиален хумор, но когато отиде да смени песента с нещо нормално, се отказа точно преди да натисне „Запиши“. Трябваше да признае (пред него не би го направила), че я побиваха тръпки всеки път, когато чуеше гласа на Принс и той й напомнеше за неутолимия й глад за Руук.

Хийт се обърна, посегна към телефона и го сложи на спийкър.

— И аз си мислех за теб — каза тя и дори собствените й уши едва познаха отпадналия й глас.

— Извинявай, че те събудих — отговори той с прекалено сериозен глас. В него не се долавяше и следа от игривост или флиртаджийски нотки. Не я беше поздравил с „привет, капитан Хийт, белезниците под ръка ли са ви“. След дълги години работа в полицията тя умееше да долавя подтекста и нюансите във всеки глас, особено в неговия, и моментално се надигна, вече нащрек.

— Какво има?

Вместо да направи някоя духовита забележка, например че Ники го познава твърде добре, той мина направо на въпроса.