Ричард Касъл - Разбиваща жега

Хийт по навик понечи да стане, но се спря, когато си спомни, че вече не е нейна работа да ръководи индивидуалните разследвания. Огледа се, но ако се съдеше по леко вдигнатите му вежди, само Руук бе забелязал подхлъзването й.

Секунда по-късно Очоа и Роули се изправиха пред останалите, от двете страни на бялата дъска. Методът на работа, който си бяха избрали, беше да се редуват, така че Роули взе един маркер и докато изписваше ДЖУН ЧИН най-отгоре с големи печатни букви, Очоа се обърна към колегите си.

Днес беше негов ред да командва.

— Какво знаем за жертвата? — започна той.

Пръв се обади Фелър:

— При мен нищо не излезе, никой нищо не е видял, обаче Хайнзбърг откри нещо.

Хайнзбърг кимна, накланяйки се почти от кръста надолу, а Хийт повдигна вежди. Имало чудеса значи!

— Вярно е — каза Шарън. — Едно момиче от „Джулиард“ каза, че докато се прибирало след вечерно представление на „Бродуей“, видяло група студенти-мъже на „Кълъмбъс“. Според нея идвали от моравата. Минавало полунощ, така че се притеснила, естествено. Не искала да мине покрай тях…

„Умница“ — каза си Ники.

— … така че спряла едно такси и го задържала, докато отминат. Щом се отдалечили, отпратила шофьора и бързо се прибрала в общежитието.

— Колко са били? — попита Роули.

Хайнзбърг пак се консултира със записките си.

— Трима.

Хийт се опита да не я съди, задето трябваше да погледне в тефтера си, за да си спомни нещо, което е открила едва преди час, но не й беше лесно, защото три не беше число, което се помни трудно. Това не я изпълваше с доверие към следователката, но от друга страна се радваше, че Хайнзбърг поне си е записвала.

— Как са се държали? — попита тя. — Запомнила ли е нещо?

Хайнзбърг отново надзърна в бележките си.

— Двама носели тъмни дрехи, третият бил със светла тениска с емблемата на Нюйоркския университет. Единият бил дребен, другите двама — високи. Според нея около метър и осемдесет.

Докато Роули записваше чутото на бялата дъска, Очоа се обърна към Хайнзбърг.

— Били ли са мокри?

Хайнзбърг го зяпна.

— Мокри?

Очоа спокойно обясни въпроса си:

— Ако те са нагласили Чин върху статуята, значи са били във водата.

— Да — обади се Роули. — От „Джулиард“ не са им сглобили платформи и стълба, както на нас.

Хайнзбърг изглеждаше като животно в капан.

— Момичето не каза.

— А ти не си попитала — каза Хийт, като остави намека за зле свършената работа неизречен. Очоа наведе глава и си пое дъх. Този жест обикновено означаваше „дай ми сили, боже“.

— Нещо друго, Хайнзбърг?

Всички погледи се насочиха към Шарън, която се взираше в тефтера си.

— Ъ-ъ-ъ, каза, че били с телефони. Пишели или скролвали, не могла да прецени. Единият споменал някакво съобщение, така че приех, че са пращали есемеси.

— Доста безсърдечно, ако току-що са убили човек — коментира Руук и останалите кимнаха в знак на съгласие.

— Претрепват момчето, а после се държат, сякаш нищо не е станало — обади се Фелър.

Роули потупа длан с маркера си.

— Което означава, че ако става дума за нашите хора, те не са изпитвали никакви угризения.

— Някакви други следи? — попита Хийт.

Роули записа новата информация на бялата дъска, преди да изложи собствения си доклад.

— Ще погледна камерите на „Кълъмбъс“. Вече свалих записите от тези край парка и басейна и ги погледнах набързо. Тъмно е и не можах да различа бог знае какви подробности, но видях четирима души да слизат по стълбите в посока към басейна. Единият наистина беше със светла тениска, но камерата го е хванала само в гръб.

— Идват четирима, тръгват си трима — каза Руук. — Както в „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи.

— Агата чия? — попита Очоа.

Руук беше потресен.

— Мигел, кажи ми, че се шегуваш. Нима не знаеш коя е Агата Кристи?!

Очоа поклати глава. По всичко личеше, че никак не е трогнат от пропуска, който Джеймисън Руук е открил в познанията му.

— Не.

— Гранд дамата на криминалетата, ето коя! Британска авторка, написала шестдесет и шест романа, повечето от тях с главен герой или детективът-икона Еркюл Поаро, или възрастната, но изключително умна мис Марпъл.

Роули вдигна ръка и насочи маркер към тавана.

— Написала е и пиесата „Капан за мишки“, ако не се лъжа.

Руук кимна одобрително.

— Точно така, Шон. Съвсем случайно това е най-дълго играната пиеса в историята на театъра!

— Срамота! — възмути се Очоа и стрелна разочаровано своя партньор, а Роули повдигна невинно рамене.