Ричард Касъл - Разбиваща жега

„О, колко може да загазим“ — помисли си тя, но моментално обзелата я възбуда бързо прогони тези мисли.

— Напълно.

Забраненото следобедно овъргалване в кабинета на Хийт продължи в леглото им същата нощ, а на следващата сутрин Руук се качи в колата и замина.

— Слава богу, че вече има телефонни обаждания с образ — каза той, когато й се обади едва час след като напусна Манхатън. — Предлагам да започнем довечера.

Ники със смях се съгласи, но след като затвориха, реалността я застигна. Довечера той нямаше да е тук с нея. Апартаментът щеше да й се стори празен без него. Тя отказа да мисли за това и отиде в управлението, за да се разсее. Разследването на убийството на Джун Чин засега не бе довело до нищо, като се изключи разговорът със съквартиранта му, който твърдеше, че същата вечер Чин излязъл на кафе и така и не се прибрал. Семейството му живееше в Калифорния и сякаш никой нямаше очевидни мотиви да го убие. В общи линии не бяха стигнали доникъде, а от „Полис плаза“ 1 вече й дишаха във врата. Смъртта на студент от местния университет петнеше имиджа им пред обществеността. Убийствата трябваше да бъдат разкрити и забравени, а не да ги дебнат от мрака като вампири.

Хийт през целия ден се занимава с бумащина. По обяд успя да излезе да се разтъпче и да си купи обяд от най-близкия павилион. Необичайната за тази част на годината задушлива жега се надигаше от улиците като пара от локомотив и когато се прибра, беше по-изтощена, отколкото ако цял ден беше обикаляла с Роуч.

Всеки ден след заминаването на Руук бе същият като предишните. Тя се затрупваше с работа и си идваше в потъналия в тишина апартамент, а мълчанието ехтеше в ушите й. Вече беше изминала цяла седмица, но тази вечер не беше по-различна от предишните — тя заглуши тишината с една продължителна хладна вана и се пъхна в леглото почти без да се избърше. На нощното шкафче я чакаше книга от Виктория Сейнт Клеър. Когато разбра, че зад този псевдоним всъщност се крие Джеймисън Руук, именит журналист и носител на наградата „Пулицър“, тя избухна в смях и дълго не можа да се спре.

— Ей, недей така — каза й той. — Тори…

— Тори? — повтори тя.

— Прякорът на моя псевдоним Виктория Сейнт Клеър — обясни той, сякаш ставаше дума за нещо напълно очевидно.

— А, да, разбира се, как не се сетих сама?

— Тори е мегапреуспяла авторка, ако искаш да знаеш — уведоми я той и направи пауза за по-драматично. — Мега. Преуспяла. От години пиша тези книги, но напоследък нещо им вдъхна нов живот.

Спомняше си разговора, сякаш беше вчера. Наклонената му глава, пронизващият поглед, движението на устните му, докато произнасяше псевдонима си.

— Ники Хийт, ти вдъхновяваш всичките ми героини.

Тя поклати глава.

— Какво означава това?

— Че живееш и дишаш във въображението и мечтите ми.

— Ти си писател — пренебрежително изсумтя тя. Никак не й стана приятно, че Руук мисли за нея, докато пише секс сцените, които задължително присъстват във всеки любовен роман. — Не би трябвало да имаш нужда от истинска личност за вдъхновение.

— Напротив, мила ми госпожице Хийт, всеки писател черпи от личния си опит и гледа света през собствени лещи, а хората, които му придават цвят, стават част от него. Един колега криминалист, например, дълго придружавал полицейски отряд, за да може да опише реалистично полицията в Манхатън. С течение на времето се оказал толкова полезен, че те започнали да разчитат на него и той станал редовен член на екипа. После написал книга за главния следовател — изключително привлекателна жена, ако не ме лъже паметта. Тя била неговата муза, точно както ти си моята.

На Хийт й беше нужно доста време, за да приеме, че има чувства към Руук и още повече време, за да свикне, че някои моменти от съвместния им живот често се озовават в книгите на Виктория Сейнт Клеър. Почти винаги имаше опасно приключение, което героинята и героят трябва да преживеят — понякога засядаха заедно в асансьора на някоя стара фабрика или в бар в Бруклин след работно време. В книгите на Тори, тоест, на Руук, изкуството подражаваше на живота.

На този етап тя обичаше да си почива, като ги чете и търси скритите в тях великденски яйца, а ароматът и докосването на хартията я успокояваха. Съзнанието, че държи в ръце книга, написана от Руук, по необясним начин й внушаваше усещането, че той е по-наблизо, а скритите между страниците късчета от живота им бяха тяхната секси тайна.

Хийт извади отметката и продължи да чете оттам, докъдето беше стигнала. Постепенно клепките й натежаха и мозъкът й започна да се изключва. Тя остави книгата и позволи на мислите си да блуждаят. Съзнателният избор да възприема убитите като човешки същества й помагаше да не полудее, но и правеше професията й още по-тежка. Мисълта, че някой съвсем доскоро е бил жив, но вече не е, често не беше лесна за възприемане. Защо един човек би отнел живота на друг?