Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

– Жалко, че не може да те чуе – подхвърли Страйк. – Наново би се влюбила в теб.

– Стиснах ръката на онзи, женствения – продължи Полуърт, като игнорира сарказма на Страйк. – Накарах го да ми запише заглавието на книгата. Като излязох от бара, метнах се на едно такси и отидох право у Пени, затропах на вратата, събудих я. Тя побесня. Реши, че съм отишъл, защото съм пиян и по липса на по-добро съм си наумил да я изчукам. „Не ма, краво заспала, тук съм, защото искам да се оженя за теб.“ Ще кажа и на теб заглавието на книгата. „Ана Каренина“. – Той пресуши халбата си. – Голяма гадост.

Страйк отново се разсмя.

Полуърт се оригна шумно и погледна часовника си. Беше човек, който знаеше кога да сложи точка, и нямаше повече търпение за проточени сбогувания, отколкото за руска литература.

– Ще тръгвам, Диди – съобщи. – Ако се прибера преди десет и половина, ще ме огрее свирка по случай рождения ден. И ей това изчерпва смисъла на всичко, което ти казвам, приятел.

Страйк се подсмихна и пое протегнатата ръка на стария си другар. Полуърт му заръча да поздрави Джоун и да се обади при следващото си идване, после се провря към изхода и се изгуби от поглед.

Сърце от болка поразено намира облекчение голямо

в надеждата, тя лековита е за него...

Все още усмихнат заради разказа на Полуърт, Страйк осъзна, че тъмнокосата жена до бара дава признаци на желание да го заговори. Очилатата ѝ руса приятелка очевидно се опитваше да я разубеди. Страйк допи халбата си, прибра портфейла си, провери дали цигарите му още са в джоба и с помощта на стената до себе си се надигна, като преди да пристъпи, се увери, че с равновесието му всичко е наред. Изкуственият му крак невинаги сътрудничеше добре след четири големи бири. Успокоен, че балансира прилично, пое към вратата и без усмивка кимна на неколцина местни, които не би могъл да игнорира, без да нанесе обида. Излезе навън в топлия мрак, като никой повече не го спря да му досажда.

Широките и неравни каменни стъпала, които водеха към залива долу, още бяха отрупани с пиещи и пушещи хора. Страйк се промъкна покрай тях и пътем извади цигарите си.

Беше мека августовска вечер и по живописния бряг още се разхождаха туристи. На Страйк му предстоеше петнайсетминутно вървене, част от него по стръмен склон, до къщата на леля му и чичо му. По волята на случайно хрумване тръгна вдясно и се отправи към високата каменна стена, разделяща паркинга за коли и фериботния пристан от морето. Облегна се на нея, запали цигара и се взря над дима ѝ към сивкавосребристия океан, добавил се към числото на туристите в тъмнината, свободен да пуши кротко, необезпокояван от въпроси за рак, преднамерено отлагащ момента, когато щеше да се наложи да се върне при неудобния диван, негово легло през последните шест нощи.

При пристигането си Страйк бе уведомен, че той, бездетен ерген, при това бивш войник, надали ще възрази да спи на дивана в дневната, защото „ти можеш да спиш навсякъде“. Леля му бе искала да отреже възможността, загатната от Страйк по телефона, той да се настани в пансион, вместо да се тъпче в бездруго пренаселената къща. Гостуванията на Страйк бяха редки, още повече заедно със сестра му и племенниците, тъй че Джоун искаше да се наслади максимално на присъствието му, при все че бе обезсилена от първия си курс на химиотерапия.

И тъй високият и масивен Страйк, който щеше да се чувства по-добре на походно легло, всяка вечер си бе лягал на хлъзгавата и неподатлива маса от конски косъм, покрита със сатен, за да бъде събуждан всяка сутрин от малките си племенници, които редовно забравяха, че бяха помолени да чакат до осем часа, преди да нахълтат в дневната. Джак поне имаше добрината да прошепва извинения всеки път, когато видеше, че е събудил чичо си. Люк, най-големият, неизменно тропаше и крещеше сутрин на слизане по тесните стълби и само му се кикотеше на път към кухнята.

Люк беше счупил чисто новите слушалки на Страйк и детективът се почувства задължен да се престори, че не е никакъв проб­лем. Най-големият му племенник бе сметнал за забавно да избяга една сутрин в градината с изкуствения крак и да го размахва оттам насреща му. Когато Люк най-после го върна, Страйк вече беше с препълнен мехур, а нямаше как да подскача на един крак нагоре по стълбите до единствената тоалетна, тъй че изнесе назидание към Люк с тих глас, след което момчето цяла сутрин бе необичайно кротко.