Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Не, седя до него, отговори Страйк. Ще остана, докато се върнете. Опитай се да поспиш малко и не се тревожи. х

Страйк изключи телефона и като подскочи на единствения си крак, намести патериците и се върна в отделението.

Чаят го чакаше, с много мляко и белезникав, тъкмо както му го приготвяше Дениз, но след като изсипа две пакетчета захар в него, изпи го на няколко големи глътки, като местеше очи между Джак и апаратите, които го поддържаха и контролираха. Никога преди не беше наблюдавал момчето толкова внимателно. Всъщност не беше общувал много с него въпреки рисунките, които то правеше за Страйк и Луси му пращаше.

– Боготвори те като герой – беше казвала Луси на брат си няколко пъти. – Иска да бъде войник.

Но Страйк избягваше семейните сбирки отчасти защото не харесваше Грег, бащата на Джак, и отчасти защото желанието на Луси да примами брат си към по-конвенционален тип съществуване бе достатъчно изнервящо дори без присъствието на синовете й, у най-големия от които Страйк виждаше особена прилика с баща му. Страйк нямаше желание да има деца и макар да бе готов да признае, че някои от тях бяха нелоши – не отричаше дори, че изпитва известна неутрална симпатия към Джак, – упорито отказваше покани за рождени дни и коледни тържества, на които би могъл да създаде по-близки връзки.

Но сега, когато зората напираше през тънките завеси, отделящи леглото на Джак от останалата част на отделението, Страйк за пръв път видя приликата на момчето с баба му, майката на Страйк, Леда. Имаше същата тъмна коса, бледа кожа и изящно оформена уста. Би бил красиво момиче, но Страйк знаеше как ще се променят брадичката и шията му през пубертета... ако оживееше.

Разбира се, че ще живее, по дяволите. Сестрата каза...

Той е в интензивното отделение. Тук не настаняват пациенти за хълцане.

Момчето е кораво. Иска да постъпи в армията. Ще се оправи.

Дано. Така и един есемес не му пратих да благодаря за рисунките.

На Страйк му отне дълго време да се унесе в неспокойна дрямка.

Събуди се от ранното слънце, проникващо през клепачите му. Примижа срещу светлината и чу скърцащи стъпки по пода. После завесата изтрака при дръпването й встрани, като обедини Джак с останалата територия на отделението и разкри други неподвижни фигури в леглата наоколо. Срещу него сияеше нова сестра, по-млада, с дълга тъмна конска опашка.

– Здравейте – изрече ведро тя и взе картона на Джак. – Не се случва често да попаднат при нас прочути личности! Изчетох всичко как сте заловили онзи сериен...

– Това е племенникът ми Джак – прекъсна я студено той. Мисълта да обсъжда Шакълуелския изкормвач тъкмо сега му се стори отблъскваща. Усмивката на сестрата угасна.

– Бихте ли изчакали отвън? Трябва да му вземем кръв, да сменим системите и катетъра.

Страйк се потътри на патериците си извън отделението, като се стараеше да не се заглежда в другите пациенти, прикачени към техните жужащи апарати.

Кафенето вече беше наполовина пълно, когато стигна там. Небръснат и с подути очи, той си плати и плъзна подноса си до края на релсата пред касата, преди да се усети, че нямаше как едновременно да го носи и да се подпира на патериците си. Момиче, което разчистваше масите, забеляза затруднението му и се притече на помощ.

– Благодаря – каза й Страйк дрезгаво, когато тя постави подноса му на маса до прозореца.

– За нищо – отвърна момичето. – Оставете го тук после, аз ще се погрижа.

Дребната добрина разчувства прекомерно силно Страйк. Като игнорира пържените яйца, които си бе взел току-що, извади телефона си и отново написа съобщение на Луси.

Всичко е добре, сестрата му сменя системата, скоро се връщам при него. Х

Както бе и очаквал, телефонът му иззвъня тъкмо като бе разрязал пърженото си яйце.

– Уредихме си полета – съобщи му Луси без уводни думи. – Но е чак в единайсет.

– Няма проблем – успокои я той. – Никъде няма да ходя.

– Той събуди ли се вече?

– Не, още е под упойка.

– Толкова ще се развълнува да те види, ако се събуди преди... преди...

Тя избухна в плач. Страйк я чуваше как се мъчи да говори през риданията си.

– ...веднъж да се прибера у дома... така искам да го видя...

За пръв път в живота си Страйк се зарадва да чуе Грег, който взе телефона от жена си.

– Страшно сме ти признателни, Корм. Това е първият ни уикенд сами от пет години, можеш ли да повярваш?

– Законът за всеобщата проклетия.

– Да. Той споменаваше, че го боли коремът, но аз си мислех, че го казва, защото не иска да заминаваме. Сега се чувствам истински негодник, повярвай.