Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Като видя неподправеното щастие и благодарност, изписани по лицето на Страйк, Робин се почувства повече от щедро възмездена за яростната разправия с Матю, смяната на два автобуса и таксито, което взе накрая, за да стигне дотук. После зърна дребната фигурка в леглото до Страйк.

– О, не – промълви, като спря до леглото.

– Робин, не трябваше...

– Знам, че не трябваше – отвърна Робин. Придърпа си стол до този на Страйк. – Но аз на твое място не бих искала да съм тук сама. Внимавай, горещ е – предупреди, като му подаде чая.

Той взе чашата от нея, остави я на нощното шкафче, после хвана ръката й и я стисна болезнено силно. Пусна я, преди тя да е успяла да стисне ответно неговата. И двамата се взираха в Джак в продължение на няколко секунди, докато Робин с изтръпнали пръсти не попита:

– Какви са последните сведения?

– Още има нужда от кислород и не пишка достатъчно – отвърна Страйк. – Не знам какво значи това. Бих предпочел да ми посочат цифра по десетобалната скала или... И аз не знам. О, и също така искат да го видят на рентген, та да не са му пробили белия дроб при интубирането.

– Кога беше операцията?

– Вчера следобед. Колабирал при крос в училище. Един приятел на Луси и Грег, който живее точно до училището, дойде с него в линейката и аз ги посрещнах тук.

Известно време останаха мълчаливи, загледани в Джак.

После Страйк каза:

– Бях направо ужасен чичо. Не им знам рождените дни. Преди вчера не бих могъл да ти кажа на колко години е. Бащата на съученика му, който го доведе тук, знае много повече от мен. Луси казва, че Джак искал да стане войник, говорел все за мен и ми правеше рисунки, за които никога не му благодарих.

– Е, сега, като си му нужен, си тук до него – успокои го Робин, като се престори, че не вижда как Страйк грубо трие очи с ръкава си. – Ще имаш много време да му се реваншираш.

– Да – кимна Страйк и замига бързо. – Знаеш ли какво ще направя, ако той... Ще го заведа в Имперския военен музей. За цял ден.

– Добра идея – каза меко Робин.

– Ти ходила ли си?

– Не – отвърна Робин.

– Добър музей е.

Една сестра, тази, на която Страйк се бе троснал по-рано, и фелдшер се приближиха.

– Трябва да го видим на рентген – каза момичето, като се обърна към Робин, не към Страйк. – Бихте ли изчакали извън отделението?

– Колко време ще отнеме?

– Половин час до четиресет минути.

Така че Робин подаде патериците на Страйк и двамата отидоха в кафенето.

– Много мило от твоя страна, Робин – каза Страйк, когато седнаха пред нови два блудкави чая и джинджифилови бисквити, – но ти си имаш свои дела...

– Ще остана, докато дойдат Грег и Луси – каза Робин. – Сигурно е ужасно за тях да са толкова далеч. Мат е на двайсет и седем, а баща му се побърка от тревога, когато се разболя тежко на Малдивите.

– Разболя ли се?

– Да, нали знаеш, когато... О, разбира се, аз така и не ти казах.

– Какво да ми кажеш?

– По време на сватбеното ни пътешествие пипна гадна инфекция. Одраска се на корал. В един момент говореха, че трябва да го откарат в болница с медицински хеликоптер, но се размина. Не беше толкова страшно, колкото си помислиха отначало.

Като го каза, тя си припомни как отвори дървената врата, още топла от дневното слънце, и как гърлото й се бе стегнало от страх, докато се готвеше да каже на Матю, че иска анулиране на брака, без да знае какво я очакваше.

– Майката на Мат бе починала неотдавна, така че Джефри много се уплаши за Матю. Но се размина – повтори пак Робин, отпи от безвкусния чай с поглед към жената зад щанда, която пълнеше с боб чинията на кльощав тийнейджър.

Страйк я наблюдаваше. Усети пропуски в разказа й. Виновна е морска бактерия.

– Трябва да е било страшничко – каза той.

– Е, не беше весело – отвърна Робин, като заразглежда късите си чисти нокти, а после погледна чаковника си. – Ако ти се пуши цигара, да излезем сега, скоро ще са готови с него.

Един от пушачите отвън беше по пижама. Донесъл бе и системата със себе си и я държеше здраво като овчарска гега, та да го крепи прав. Страйк запали и издиша дима към ясното синьо небе.

– Не те попитах за уикенда по случай годишнината.

– Съжалявам, че не можах да дойда на работа – побърза да каже Робин. – Всичко беше предплатено и...

– Не това те попитах.

Тя се поколеба.

– Не мина особено добре, ако трябва да съм честна.

– Е, понякога принудата да се веселиш натежава...

– Именно – кимна Робин.

След нова кратка пауза тя попита: