Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Завесата прошумоля и сестрата влезе в тясното изолирано пространство, масивна и делова в болничната си престилка. Като видя, че Страйк е буден, отправи му кратка професионална усмивка, после взе картона, окачен на леглото на Джак, и започна да записва отчитанията от екраните на уредите, контролиращи кръвното му налягане и кислородните нива. Когато приключи, прошепна:

– Желаете ли чаша чай?

– Той как е? – попита Страйк, без да се старае да прикрие умолителната нотка в гласа си. – Как изглеждат показанията?

– Стабилен е. Няма причина за тревога. Всичко налично може да се очаква на този етап. Чай?

– Да, би било чудесно. Много ви благодаря.

В мига, щом завесата се затвори зад сестрата, осъзна, че мехурът му е пълен. Съжали, че не я е помолил да му подаде патериците. Надигна се, уловен за подръчника на стола за равновесие, подскочи към стената и ги хвана, после излезе през завесата и пое към яркоосветения правоъгълник в далечния край на тъмното отделение.

След като се облекчи в писоар под синя светлина, предназначена да провали усилията на наркомани да открият вените си, тръгна към чакалнята пред отделението, където бе седял в късния следобед вчера в очакване да изведат Джак от операционната зала за спешни случаи. Бащата на един от съучениците на Джак, у когото малкият бе трябвало да пренощува, когато апендиксът му се бе спукал, му беше правил компания. Човекът бе твърдо решен да не оставя Страйк сам, докато „малчуганът не е вън от опасност“, и бе бърборил нервно през цялото време, докато Джак бе в операция, ръсейки неща от рода „на тая възраст им минава като на кученца“, „той е жилав малък юнак“, „късмет, че живеем само на пет минути от училището“ с повтарящия се рефрен „Грег и Луси сигурно се побъркват от тревога“. Страйк нищо не бе говорил, едва го чуваше, приготвил се за най-лошата новина, и на всеки трийсет минути пишеше съобщение на Луси с последните сведения.

Още не е излязъл от операционната.

Няма новини.

Накрая хирургът се показа да ги осведоми, че Джак, когото бе трябвало да реанимират при пристигането му в болницата, е издържал операцията, но че имал „тежка форма на сепсис“ и след малко щял да бъде изведен в реанимацията.

– Ще доведа приятелчетата му да го видят – възкликнал бе развълнувано приятелят на Грег и Луси. – Да го развеселят с покемон карти...

– Няма да е готов за това – натъртено изрече хирургът. – Ще бъде под силна упойка и на вентилатор поне през следващите двайсет и четири часа. Вие ли сте най-близкият роднина?

– Не, аз съм – изграчи с пресъхнала уста Страйк, най-сетне способен да проговори. – Чичо съм му. Родителите му са в Рим за годишнината от сватбата си. Опитват се да се качат на полет до дома.

– Аха, разбирам. Е, още не е вън от опасност, но операцията беше успешна. Почистихме коремната кухина и поставихме дренаж. Скоро ще го свалят долу.

– Казах ли ви! – сияещ се обърна към Страйк приятелят на Грег и Луси със сълзи в очите. – Малките не се дават лесно!

– Да – промълви Страйк. – Най-добре да известя Луси.

Но в прокълната поредица от грешки обзетите от паника родители на Джак чак с пристигането си на летището бяха осъзнали, че Луси някак е изгубила паспорта си помежду хотелската стая и изхода за отпътуващи. В безплодното си отчаяние се бяха върнали по обратния път, опитвайки се да обяснят дилемата си на всеки от хотелския персонал, полицията и британското посолство, като резултатът от това бе, че изпуснаха последния за вечерта полет.

В четири и десет сутринта чакалнята беше безпощадно пуста. Страйк включи мобилния си телефон, който бе държал изключен в отделението, и видя дузина пропуснати обаждания от Робин и едно от Лорелай. Пренебрегна ги и прати есемес на Луси, за която знаеше, че ще е будна в хотела си в Рим, където се бяха върнали малко след полунощ, след като паспортът й бе предаден от намерилия го таксиметров шофьор. Луси бе умолявала брат си да й изпрати снимка на Джак, когато излезе от операционната. Страйк я бе излъгал, че снимката не може да се зареди. След стресиращия ден на Луси не й трябваше да види сина си на изкуствено дишане с очи, закрити с тампони, и тяло, погълнато от торбестата болнична нощница.

Всичко изглежда добре, написа. Още е под упойка, но сестрата е убедена, че нещата са наред.

Натисна бутон за изпращане и зачака. Както си знаеше, че ще стане, тя отговори след две минути.

Сигурно си изтощен. Дадоха ли ти легло в болницата?