Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– С автобус, после с такси.

– Нека ти платя таксито...

– Глупости, дума да не става.

– Е... много ти благодаря, Робин. Присъствието ти ми беше голяма подкрепа.

Тя му се усмихна.

– За какво са приятелите?

Подпрян на патериците си, той тромаво се наведе към нея. Прегръдката им бе кратка и тя първа я прекъсна, уплашена да не би той да изгуби равновесие. Целувката, която бе предназначил за бузата й, попадна право върху устата й.

– Прощавай – избърбори той.

– Глупости – отново повтори тя изчервена.

– Е, аз ще се връщам.

– Да, разбира се.

Той се обърна назад.

– Непременно ми съобщи как е той – извика тя след него, а той вдигна ръка за потвърждение.

Робин пое напред, без да се обръща. Още чувстваше формата на устните му върху своите, кожата й потръпваше там, където брадата му я бе остъргала, но тя не я потърка, за да запази усещането.

Страйк забрави, че бе възнамерявал да пуши. Дали защото вече имаше сигурността, че ще може да заведе племенника си във военния музей, или по някаква друга причина, изтощението му бе заместено от лудешка лекота, сякаш току-що бе обърнал шот с концентрат. Мръсотията и горещината на лондонския следобед с уханието на близките цветя внезапно му създадоха усещане за красота.

Прекрасно бе да получиш надежда, след като всичко е изглеждало изгубено.

„В Росмерсхолм задълго се вкопчват в своите мъртви.“

Докато Робин прекоси Лондон до непознатото игрище за крикет, вече бе пет следобед и благотворителният мач на Матю беше свършил. Тя го откри в бара вече облечен в дрехите си. Беше намусен и почти не й проговори. Неговият отбор беше загубил. Другият празнуваше.

Като си представи вечер, в която щеше да е игнорирана от съпруга си, а приятели сред колегите му нямаше, Робин реши да не отива в ресторанта с играчите от двата отбора и придружителите им и се прибра сама вкъщи.

На следващата сутрин завари Матю да спи с дрехите на дивана и да хърка пиянски. Когато се събуди, се скараха, скандалът трая с часове и нищо не разреши. Матю искаше да знае защо е било задължение на Робин да препуска през Лондон, за да държи ръката на Страйк, след като той си имаше приятелка. Робин настояваше на своето, че само лош човек би оставил приятел да седи сам край дете с опасност за живота.

Разправията ескалира и стигна нива на злоба, до каквито не бяха приближавали през цялата си година брак, изпълнена с пререкания. Робин си изпусна нервите и попита не й ли се полага свободно време за добро поведение, след като десет години бе припкала след Матю на различни спортни игрища. Той беше истински засегнат.

– Ако не ти е било приятно, да беше казала.

– Никога не ти хрумна, че може да не ми харесва, нали? Защото от мен се очаква да приемам всичките ти победи като свои, така ли, Мат? Докато моите постижения...

– Прощавай, но би ли ми напомнила какви са те? – нанесе й Матю удар под кръста, което не бе правил никога преди. – Или броим неговите постижения за твои?

Минаха три дни, а те не си простиха. Робин спеше в спалнята за гости всяка нощ след скандала им и ставаше рано сутрин, та да излезе от къщи, докато Матю беше още под душа. Изпитваше постоянна болка зад очите и нещастие, което понасяше по-лесно, като беше на работа, но което я притисваше с тежестта си, щом поемеше към дома вечер. Безмълвният гняв на Матю витаеше между стените на къщата им, която, макар и с два пъти по-голямо пространство от предишния им апартамент, изглеждаше по-мрачна и задушаваща.

Той беше неин съпруг. Обещала бе да се опита. Уморена, ядосана, виновна и нещастна, Робин се чувстваше като в очакване да се случи нещо окончателно, което да освободи и двама им с чест от грозните скандали. Мислите й отново и отново се връщаха към сватбения ден, когато бе научила, че Матю е изтрил съобщенията от Страйк. С цялото си сърце съжаляваше, че не си тръгна тогава, преди той да се одраска на корал, преди да бъде хваната в клопка, както го възприемаше сега, от малодушие, маскирано като състрадание.

В сряда сутринта Робин се приближаваше към Камарата на представителите още нефокусирана върху предстоящата си работа, а вместо това погълната от брачните си проблеми. Едър мъж с палто се отдели от парапета, където се бе смесил с първите туристи за деня, и тръгна към нея. Беше висок и широкоплещест, с гъста сребриста коса и неугледно лице, осеяно с бръчки. Робин не си даваше сметка, че тя е неговият обект, докато мъжът не спря пред нея и не заби големите си стъпала под прав ъгъл, като препречи пътя й.