Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Изи! – възкликна Робин и й поднесе стол. – Добре ли си?

Изи седна и от очите й бликнаха сълзи. Робин й подаде хартиена салфетка.

– Благодаря, Вениша – каза тя задавено. – Много съжалявам, че правя сцена. Глупаво е.

Пое насечено въздух, зае позата на момиче, учено с години да седи с изправен гръб, и се помъчи да се овладее.

– Държа се глупаво – повтори и сълзите отново потекоха.

– Татко се показа като истински негодник към нея – обясни Рафаел, който пристигна с поднос.

– Не говори така, Раф – изхълца Изи и още една сълза се стече по носа й. – Знам, че не го мислеше. Беше нервиран, като пристигнах, а аз влоших нещата. Разбра ли, че е изгубил златната скоба за банкноти от Фреди?

– Не – отвърна Рафаел без особен интерес.

– Мисли, че я е оставил в някакъв хотел, където са били за рождения ден на Кинвара. Когато пристигнах, тъкмо му позвъниха. Не я били намерили. А знаеш какъв е татко по повод всичко, свързано с Фреди, дори сега.

По лицето на Рафаел пробяга неразгадаемо изражение, сякаш го бе споходила неприятна мисъл.

– И тогава – продължи Изи с треперещ глас – аз взех, че сбърках датата на едно писмо, и той буквално побесня...

Изи заусуква мократа салфетка в ръцете си.

– Пет години – избухна. – Пет години работя за него, а мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти ми е благодарил за нещо. Като му съобщих, че мисля да напусна, каза: „Не и докато не мине олимпиадата, защото не искам да ми идва нов човек тук преди това“.

Рафаел изруга под нос.

– О, но той не е толкова лош в действителност – побърза да каже Изи с почти комичен обрат. Робин отгатна как си е припомнила надеждата си Рафаел да поеме работата от нея. – Сега съм разстроена и го изкарвам по-сериозно, отколкото е.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна кой я търси и простена.

– Не! Дрънкало номер две, няма да я издържа сега. Раф, би ли говорил с нея?

Тя му подаде телефона, но Рафаел отскочи назад, сякаш го бе накарала да хване тарантула.

– Моля те, Раф... моля те...

С крайна неохота Рафаел взе телефона.

– Здравей, Кинвара, Раф е. Изи не е в офиса. Не... Вениша не е тук... не... Аз съм в офиса, очевидно, нали отговорих на телефона на Изи.... Той отиде в Олимпийския парк. Не... не, не съм... Не знам къде е Вениша, знам само, че не е тук... да... да... Добре... Е, дочуване... – Той повдигна вежди. – Затвори ми.

Бутна телефона обратно към Изи, която попита:

– Защо се интересуваше толкова къде е Вениша?

– Познай от три пъти – отвърна Рафаел развеселен. Уловила намека му, Робин отклони поглед през прозореца и усети как се изчервява. Зачуди се дали Мич Патерсън не се бе обадил на Кинвара да й насади тази идея в главата.

– О, я стига – рече Изи. – Според теб тя мисли, че татко... Та Вениша е на години да му бъде дъщеря!

– В случай че не си забелязала, така е и със собствената му съпруга – посочи Рафаел. – Знаеш я каква е. Колкото повече не върви бракът им, толкова по-ревнива става. Татко не й вдига и тя си прави параноични заключения.

– Татко не й вдига, защото тя го подлудява – отвърна Изи, чийто яд към баща й внезапно отстъпи пред неприязънта към мащехата й. – През последните две години отказва да помръдне от дома и да остави проклетите си коне. И изведнъж идва олимпиадата, градът се напълва със знаменитости и тя иска да дойде издокарана като кукличка и да го разиграва министерска съпруга.

Пак пое дълбоко дъх, попи лицето си и се изправи.

– Ще се връщам, страшно много работа има. Благодаря, Раф – каза и го потупа леко по рамото.

И после си тръгна. Рафаел я съпроводи с поглед, след което се обърна към Робин.

– Знаеш ли, единствена Изи си направи труда да ме посети в затвора.

– Да, тя ми каза – отвърна Робин.

– А когато като дете трябваше да ходя в проклетата Чизъл Хаус, само тя говореше с мен. Аз бях малкият негодник, разбил семейството им, и те всички ме мразеха неистово, но Изи ми позволяваше да й помагам в грижите по понито.

Той нацупено разклати кафето в чашата си.

– Сигурно и ти като всички други момичета си била влюбена в нафукания Фреди? Той ме мразеше. Наричаше ме „Рафаела“, правеше се как татко е казал на семейството, че съм момиче.

– Колко ужасно – промълви Робин и на намръщеното лице на Рафаел се появи неохотна усмивка.

– Много си мила.

Сякаш спореше сам със себе си дали да каже нещо, или не. Изведнъж попита:

– Случайно да си срещала Джако Кент, като си гостувала?

– Кого?

– Възрастен човек, който работеше за татко. Живееше на територията на имението. Плашеше ме до смърт, като бях малък. Имаше хлътнали страни и безумни очи и все се появяваше изневиделица, като бях в парка. Никога не ми каза нито дума, само ругаеше, ако му се пречках.