Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Като силует на безглав страж до прозореца на вътрешния му кабинет висеше най-хубавият му костюм плюс риза и вратовръзка, провесени от корниза, а под празните крачоли бяха поставени обувки и чисти чорапи. Днес щеше да излезе на вечеря с Лорелай и се бе организирал така, че да не му се налага да се качва излишно до мансардния си апартамент.

Лорелай прояви типично за нея разбиране, задето не й се бе обаждал по време на хоспитализацията на Джак, и с почти недоловима нотка на огорчение отбеляза колко ужасно трябва да е било за него да преживее всичко това сам. Страйк прояви здравомислието да премълчи за присъствието на Робин. После Лорелай мило помоли да излязат на вечеря, „та да обсъдим някои неща“.

Виждаха се от десет месеца, а съвсем неотдавна тя се бе грижила за него пет дни, докато бе в безпомощно състояние. Страйк разбираше, че няма да е справедливо и почтено да поиска от нея да каже каквото има по телефона. Също като висящия костюм перспективата да търси отговор на въпроса „как виждаш бъдещето на тази връзка?“ се мержелееше злокобно в периферията на съзнанието му.

Ала в мислите му доминираше катастрофалното, както той го виждаше, състояние на случая „Чизъл“, за който до този момент не бе видял и едно пени като заплащане, но пък за сметка на това му струваше значителни суми като заплати и разходи. Робин може и да бе успяла да неутрализира непосредствената заплаха от страна на Герайнт Уин, но след обещаващия си старт Баркли не бе предоставил нищо използваемо срещу първия изнудвач на Чизъл и Страйк предвиждаше пагубни последици, ако от вестник „Сън“ се доберяха до Джими Найт. Предвид загадъчните снимки във Външното министерство, които Уин му беше обещал, и въпреки твърдението на Чизъл, че Джими не би искал историята да излезе в пресата, според Страйк в гнева и разочарованието си Джими не би пропуснал да извлече изгода от шанс, който се изплъзва между пръстите му. Страстта му към водене на съдебни дела бе красноречива сама по себе си: Джими бе човек, склонен да отреже собствения си нос, та да направи напук на лицето си.

За да допълни лошото настроение на Страйк, след няколко пълни дни и вечери на общуване с Джими и приятелчетата му Баркли бе съобщил, че ако не се прибере скоро у дома си, жена му ще подаде молба за развод. Страйк дължеше на Джими пари за разходи и му каза да се отбие в офиса за чек, след което му разреши няколко дни отпуск. За негово голямо раздразнение обикновено надеждният Хъчинс се бе намусил, че трябва да поеме следенето на Джими Найт, вместо да виси на Харли Стрийт, където Шмекера отново бе подновил консултациите си на пациентки.

– Какъв е проблемът? – грубо попита Страйк, защото кракът му пулсираше от болка. Колкото и да харесваше Хъчинс, не беше забравил, че бившият полицай неотдавна бе взел отпуск за семейна ваканция и за да закара жена си до болницата, когато си бе счупила китката. – Просто искам от теб да смениш обектите, това е всичко. Аз не мога да следя Найт, познава ме.

– Да, добре, ще го направя.

– Много мило от твоя страна – изрече сърдито Страйк. – Благодаря.

Шумът от изкачването на Робин и Баркли по металните стълби към офиса бе добре дошло за Страйк отвличане от все по-мрачните му мисли.

– Здравей – каза с влизането си Робин, преметнала през рамо малък сак. В отговор на въпросителния поглед на Страйк обясни: – Тоалетът ми за приема на параолимпийците. Ще се преоблека в банята, нямам време да си ходя до къщи.

Баркли последва Робин в офиса и затвори вратата.

– Запознахме се долу – съобщи той весело на Страйк.

– Сам тъкмо ми разправяше колко трева трябвало да изпуши, та да е в крак с Джими – каза със смях Робин.

– Не съм вдишвал – предупреди Баркли. – Би било безотговорно, като съм на работа.

Фактът, че двамата се бяха харесали, бе парадоксално дразнещ за Страйк и той се размърда нервно върху възглавниците от изкуствена кожа, които издадоха обичайните си пръдливи звуци.

– Диванът го прави – тросна се той на Баркли, който се озърна ухилен. – Ей сега ти плащам.

– Стой си там, аз ще го направя – каза Робин, като остави сака си и извади чековата книжка от най-долното чекмедже на бюрото, а после я подаде на Страйк заедно с химикалка. – Искаш ли чай, Корморан? А ти, Сам?

– Давай – отвърна Баркли.

– Много сте весели нещо – измърмори кисело Страйк, докато пишеше чека на Баркли, – предвид че сме напът да изгубим задача, която обещава заплащане за всички ни. Освен, разбира се, ако не разполагате с неизвестна за мен информация.