Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Помислих си, че е типично за теб да прибереш от улицата някое нещастно изгубено животинче. С твоето меко сърце...

– Няма такова нещо – повтори Аамир. Беше напрегнат. – Ако не ми вярваш, иди сама да провериш, имаш ключ.

– Любими, не бъди такъв – изгука Дела. – Не бих си и помислила да вляза без твое разрешение. Нямам навик да шпионирам.

– Ти си в пълното си право – отвърна той и на Страйк му се стори, че долавя горчивина. – Къщата е твоя.

– Разстрои се – въздъхна Дела. – Знаех си, че така ще стане. Но нямаше как да го премълча, защото другия път, като се обадят, може Герайнт да вдигне телефона. Чист късмет беше, че съседката случи мен...

– Ще се погрижа занапред да намалявам звука – каза Аамир. – Ще бъда внимателен.

– Нали разбираш, любов моя, че ако зависеше от мен, би бил свободен да вършиш каквото...

– Чуй, мислех си нещо – прекъсна я Аамир. – Наистина смятам, че е редно да ти плащам наем. Ами ако...

– Това го обсъдихме вече. Не ставай глупав, не ти искам парите.

– Но...

– Дори да оставим всичко друго настрана, не ти е по джоба. Сам в къща с три спални?

– Но...

– Решено е. Беше доволен, когато се нанесе. Мислех, че ти харесва там...

– То се знае, че ми харесва. Много щедро от твоя страна – изрече сковано той.

– Щедро... Тук не става въпрос за щедрост, за бога... Я чуй, искаш ли да идем да хапнем къри? По-късно трябва да вляза за гласуване, а ми се ще да отскочим до „Кенингтън Тандури“. Аз черпя.

– Съжалявам, не мога – отвърна Аамир. Звучеше стресиран. – Трябва да се прибера.

– О – отрони Дела вече не така сърдечно. – Разочарована съм. Колко жалко.

– Съжалявам – отново изрече той. – Обещах да се видя с един приятел от университета.

– Ясно. Е, другия път ще се погрижа да те предупредя отрано. Намери пролука в графика си.

– Дела, аз...

– Не ставай глупав, занасям те. Искаш ли поне да ме поизпратиш?

– Да, разбира се.

Последва още шумолене, след което се чу отварянето на врата. Робин изключи записа.

– Тия се чукат – произнесе на висок глас Баркли.

– Не е задължително – възрази Робин. – Целувката може да е била по бузата.

– „Нека ти подържа ръката“ – цитира Баркли. – Откога това е нормално поведение в офис?

– На каква възраст е този Аамир? – поинтересува се Страйк.

– На около двайсет и пет – отвърна Робин.

– Ами тя?

– Приблизително на шейсет и пет.

– И му е предоставила къща. Не й е роднина, нали?

– Нямам сведения за роднинска връзка – отговори Робин. – Но Джаспър Чизъл знае нещо лично за него. Цитира стихотворение на латински на Аамир, когато се срещнаха в офиса ни.

– Това не си ми го казала.

– Прощавай – рече Робин, като си припомни, че се бе случило малко преди отказа й да следи Джими на протестния поход. – Забравих. Да, Чизъл цитира нещо на латински, после спомена „човек с твоите навици“.

– Кое беше стихотворението?

– Не знам, никога не съм учила латински.

Тя погледна часовника си.

– Отивам да се преоблека. Трябва да съм в министерството след четиресет минути.

– И аз ще тръгвам, Страйк – обади се Баркли.

– Два дни, Баркли – напомни му Страйк, – после пак се връщаш към Найт.

– Нямаш грижа – отвърна Баркли, – дотогава ще гледам с четири очи да си почина от бебето.

– Той ми харесва – обяви Робин, когато стъпките на Баркли заглъхнаха по металните стълби.

– Да – изръмжа Страйк, докато се протягаше за протезата си. – Свестен е.

Срещата им с Лорелай бе рано по негова молба. Време бе да подхване мъчителния процес да се приведе в представителен вид. Робин се оттегли в тясната тоалетна на стълбищната площадка, за да се преоблече, а Страйк, вече поставил протезата си, отиде във вътрешния кабинет.

Беше приключил с обуването на панталоните, когато мобилният му телефон иззвъня. Със слаба надежда да е Лорелай с извинение, че не може да дойде на вечерята, той взе телефона с пукнат дисплей и изпита необяснимо лошо предчувствие, когато видя, че го търси Хъчинс.

– Страйк?

– Какво се е случило?

– Страйк... провалих се.

Гласът на Хъчинс звучеше немощно.

– Но какво стана?

– Найт беше с приятели. Последвах ги в пъб. Кроят нещо. Той е направил плакат с лицето на Чизъл...

– И? – подкани го Страйк.

– Страйк, съжалявам, изгубих чувство за равновесие... Изпуснах ги.

– Ах ти, глупако! – напълно изтърва нервите си Страйк. – Защо не ми каза, че си болен?

– Ползвах много свободни дни напоследък... знаех, че си натоварен...

Страйк превключи Хъчинс на високоговорител, остави телефона си на бюрото и продължи припряно с обличането си.