Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Нищо не ми говори – отвърна Рафаел. Коленете му отново се отъркаха в нейните. – Я кажи, всички ли споделят с теб мрачни семейни тайни пет минути след като са те срещнали, или само за мен важи?

– Тим постоянно казва, че имам вид на съчувстваща – отговори Робин. – Може би трябва да забравя политиката и да се насоча към психотерапия.

– Да, може би трябва – потвърди той и я погледна право в очите. – Я кажи, защо си правиш труда да слагаш очила? Защо не използваш контактни лещи?

– О, аз... Така ми е по-удобно – каза Робин, като избута очилата обратно към основата на носа си и взе да си събира нещата. – Вече наистина трябва да тръгвам.

Рафаел се облегна назад на стола си с нерадостна усмивка.

– Ясно, съобщението е получено. Голям щастливец е твоят Тим, от мен да му го кажеш.

Робин се позасмя и се изправи, като леко закачи ръба на масата. С чувство на известно неудобство излезе от чайната.

Докато вървеше към офиса на Изи, тя разсъждаваше над поведението на министъра на културата. Изблиците на лошо настроение и параноичните дрънканици според нея не бяха изненадващи у човек, тормозен от двама изнудвачи, но приказките на Чизъл, че му е телефонирал мъртвец, бяха безспорно странни. Не й бе направил впечатление на такъв, дето би вярвал в духове или в божествено възмездие, но пък си даде сметка, че алкохолът правеше хората чудати... И внезапно си припомни озъбеното лице на Матю, когато й се бе разкрещял в неделя.

Почти се бе изравнила с вратата към офиса на Уин, когато регистрира факта, че отново е отворена. Робин надникна в стаята. Изглеждаше празна. Почука два пъти. Никой не отговори.

Отне й по-малко от пет секунди да стигне до контакта под бюрото на Герайнт. Изключи вентилатора, измъкна скъпоценното подслушвателно устройство и тъкмо бе отворила чантата си, когато гласът на Аамир изрече:

– Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите?

Робин ахна, понечи да се изправи, удари силно главата си в бюрото и простена от болка. Аамир току-що бе станал от кресло, извърнато под ъгъл към вратата, и сваляше слушалките от ушите си. Явно си бе направил кратка почивка, за да послуша айпода си.

– Аз почуках! – оправда се Робин с насълзени очи, докато потъркваше главата си. Записващото устройство още беше в ръката й и тя го скри зад гърба си. – Помислих, че няма никой тук.

– Какво правиш? – повтори той и тръгна към нея.

Преди да е успяла да му отговори, вратата се отвори докрай и влезе Герайнт.

Тази сутрин нямаше лишена от устни усмивка, нито самомнителен апломб, нито дръзки подхвърляния към Робин. Уин изглеждаше някак по-смален от обикновено с лилави сенки под очите. Озадачен прехвърляше поглед помежду Робин и Аамир, който взе да му разправя как Робин е влязла непоканена, а през това време тя успя да тикне устройството в чантата си.

– Много съжалявам – каза, като се изправи в цял ръст, цялата изпотена. Съзнанието й бе обзето от паника, но изведнъж в него изскочи идея. – Канех се да оставя бележка. Просто исках да го взема назаем.

Двамата мъже се намръщиха въпросително, а тя посочи към изключения от контакта вентилатор.

– Нашият е повреден. Стаята ни е като пещ. Реших, че няма да имате нищо против – обърна се умолително към Герайнт. – Исках да го взема само за половин час. – Усмихна се жално. – Честна дума, прилоша ми преди малко.

– Не бива да го казвам, но прегряването много ти отива – подхвърли Уин с лека усмивка, а Робин се насили да се изкиска.

– Е, можем да се лишим от него за трийсет минути, нали? – обърна се той към Аамир. Онзи нищо не каза, само стоеше изпънат и наблюдаваше Робин с неприкрито подозрение. Герайнт внимателно повдигна вентилатора от бюрото и го подаде на Робин. Когато тя се насочи към вратата, той леко я потупа под кръста.

– Приятно обдухване.

– О, благодаря – отвърна тя цялата настръхнала. – Много ви благодаря, господин Уин.

„Нима вземам толкова присърце делото на живота си, че постоянно срещам спънки и пречки?“

Дългото ходене до и из парка „Челси Физик“ предишния ден не се отрази никак добре на пострадалото му подколянно сухожилие. Стомахът го присвиваше от постоянната употреба на ибупрофен, така че бе изоставил обезболяващите през последните двайсет и четири часа, вследствие на което бе в състояние, описвано от лекарите като „известен дискомфорт“, когато се разположи със своите един крак и половина на канапето в офиса в четвъртък следобед. Протезата му бе подпряна на близката стена, а той преглеждаше досието на Чизъл.