Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Май смътно си спомням един такъв – излъга Робин.

– Татко му беше дал прякора Джако Кент. А кой всъщност е Джако Кент? Нямаше ли нещо общо с дявола? Така де, буквално имах кошмари с тоя старец. Един път ме спипа, като се опитвах да вляза в хамбар, и направо ме побърка. Приближи лице до моето и каза нещо от рода, че нямало да ми хареса каквото ще видя там или че било опасно място за малки момченца, или... не си спомням точно. Бях хлапенце тогава.

– Страшничко звучи – потвърди Робин с вече събуден интерес. – Какво е правил там, разбра ли някога?

– Вероятно просто е държал селскостопански машини – вдигна рамене Рафаел, – но както го каза, все едно провеждаше сатанински ритуали вътре. Но беше много сръчен дърводелец. Той изработи ковчега на Фреди. Отрязаха един дъб. Татко искаше Фреди да бъде погребан в ковчег от дърво в имението.

Отново сякаш се зачуди дали да изрече гласно каквото си мислеше. Погледна я изпод гъстите си тъмни мигли и накрая попита:

– Татко... изглежда ли ти нормален в момента?

– Не те разбирам.

– Не ти ли се струва, че се държи някак странно? Защо крещи по Изи за дреболии?

– Заради натоварването в службата – предположи Робин.

– Да... може би – промърмори Рафаел. После се намръщи и добави: – Онази вечер ми телефонира, което само по себе си беше странно, защото обикновено не понася да ме вижда. Просто да си поговорим, така каза, а преди никога не се е случвало. Все пак беше доста подпийнал, личеше си по говора му. Та взе, че се разбъбри за Джако Кент. Нищо не му разбрах от приказките. Спомена за смъртта на Фреди и как умряло детето на Кинвара, а после... – Рафаел се наведе към нея и Робин усети коленете му да се допират до нейните под масата. – Помниш ли онова странно обаждане в първия ми ден тук? Някаква гадост как хората се напикавали, когато умирали?

– Да – отговори Робин.

– Той каза: „Това е наказание. Джако Кент се е обадил. Идва за мен“.

Робин се втренчи в него.

– Но който и да беше на телефона – добави Рафаел, – няма как да е бил Джако Кент. Той умря преди години.

Робин не каза нищо. Внезапно си спомни делириума на Матю в субтропичната нощ, когато я бе помислил за покойната си майка. Коленете на Рафаел се притиснаха по-плътно към нейните. Тя леко отмести стола си назад.

– През половината нощ будувах и се чудех дали не започва да превърта. Не можем да си позволим и татко да стане откачалка, нали така? Бездруго вече си имаме Кинвара, която халюцинира за нападатели над коне и гробокопачи...

– Гробокопачи? – повтори остро Робин.

– Гробокопачи ли казах? – реагира неспокойно Рафаел. – Е, знаеш какво имах предвид. Мъже с лопати в гората.

– И мислиш, че тя си ги е въобразила? – попита Робин.

– Нямам представа. Изи и останалите смятат, че да, но пък те винаги са я приемали за истеричка още откакто изгуби детето. Трябваше да мине през раждане, макар да знаеха, че е мъртво, беше ли ти известно това? И после вече не беше наред, но като си Чизъл, се предполага, че туряш пепел, нахлупваш си шапката и отиваш да откриваш местен празник или нещо от този род.

Той като че прочете мислите на Робин по лицето й, защото попита:

– Нима очакваше да я мразя само защото с останалите е така? Тя е досадница и ме смята за напълно излишен на този свят, но аз не прекарвам живота си, като вадя наум похарченото от нея за конете й от бъдещото наследство на племенниците ми. Тя не е златотърсачка, каквото и да си мислят Изи и Физи – каза, като постави ударение на прякора на другата си сестра. – Те и моята майка мислеха за златотърсачка. Това е единствената мотивация, която разбират. Мислят си, че не знам как са измислили прякори също за мен и за майка ми... – Мургавата му кожа поруменя. – Колкото и неправдоподобно да звучи, Кинвара истински обикна татко, личеше си. Би могла и по-изгодна партия да си намери, ако се стремеше към богатство. Той е дрипльо.

Робин, чиято дефиниция за „дрипльо“ не включваше собственик на голямо имение в Оксфордшър, девет коня, апартамент на едно от най-скъпите места в Лондон, нито пък масивното диамантено колие на шията на Кинвара по снимките, запази неутрално изражение.

– Била ли си скоро в Чизъл Хаус?

– Напоследък не – отвърна Робин.

– Напълно се разпада. Всичко е проядено от молци и окаяно.

– Единствения път, когато си спомням, че гостувах в Чизъл Хаус, възрастните говореха за момиченце, което изчезнало?

– Така ли? – попита изненадан Рафаел.

– Да, не си спомням името й. Аз самата бях още малка. Сузан? Суки? Нещо такова.