Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Лорелай не работи ли днес?

– Вероятно – отвърна Страйк. – Какво е, събота ли? Да, сигурно.

Помълчаха, докато цигарата на Страйк се смаляваше милиметър по милиметър, гледаха посетителите и пристигащите линейки. Помежду им нямаше неловкост, но въздухът сякаш бе натоварен от неизречени въпроси и недоизказани обяснения. Накрая Страйк смачка угарката си в големия отворен пепелник, пренебрегван от повечето пушачи, и погледна телефона си.

– Качили са се в самолета преди двайсет минути – каза, като прочете последното съобщение на Луси. – Към три трябва да са тук.

– Какво се е случило с телефона ти? – попита Робин, като гледаше омотания с тиксо екран.

– Паднах върху него – отговори Страйк. – Ще си купя нов, когато Чизъл ни плати.

Когато се върнаха в отделението, на входа се разминаха с изтиквания навън рентгенов апарат.

– В гръдния му кош всичко е наред – каза рентгенологът, който го буташе.

Седнаха до Джак и разговаряха тихо в продължение на час. После Робин отиде да купи чай и шоколадови блокчета от близките автомати. Консумираха ги в чакалнята, а Робин разказваше на Страйк всичко, което бе узнала за фондацията на Уин.

– Надминала си себе си – похвали я Страйк, докато излапваше второто си десертче „Марс“. – Отлична работа, Робин.

– Не се ли сърдиш, че осведомих Чизъл?

– Не, така е трябвало. Времето ни притиска, при положение че Мич Патерсън души наоколо. Онази жена Къртис-Лейси приела ли е поканата за приема?

– Ще науча в понеделник. Ами Баркли? Докъде е стигнал с Джими Найт?

– Все още не е узнал нищо, което да използваме – въздъхна Страйк и прекара длан по наболите косъмчета, бързо превръщащи се в брада. – Но аз храня надежди. Баркли е добър. Като теб е, притежава инстинкт за работата ни.

В чакалнята влезе семейство – бащата подсмърчаше, а майката хлипаше. Синът им, който не изглеждаше повече от шестгодишен, се втренчи в празния крачол на Страйк, сякаш това бе поредният ужасен детайл в кошмарния свят, в който бе попаднал внезапно. Страйк и Робин се спогледаха и си тръгнаха, като Робин взе да носи чая на Страйк, докато той се движеше с патериците си.

Когато отново седнаха край леглото на Джак, Страйк попита:

– Как реагира Чизъл, като му каза всичко, което си научила за Уин?

– Беше във възторг. Всъщност дори ми предложи работа при него.

– Учуден съм, че това не се случва по-често – подхвърли невъзмутимо Страйк.

Точно в този момент хирургът и анестезиологът отново дойдоха до леглото на Джак.

– Е, нещата изглеждат по-окуражителни – заяви анестезиологът. – Рентгеновите му снимки са чисти и температурата му спада. Така е с децата – усмихна се той на Робин, – бързо се придвижват и в двете посоки. Ще видим как ще се справи с по-малко кислород, но мисля, че овладяхме ситуацията.

– О, слава богу – промълви Робин.

– Значи той ще живее? – попита Страйк.

– О, да, така мисля – потвърди хирургът с нотка снизходителност. – Тук си разбираме от работата, ако щете вярвайте.

– Трябва да съобщя на Луси – измърмори Страйк, като се опитваше да се изправи и не успяваше, изпитал по-голяма слабост при добрата новина, отколкото при лошата. Робин хвана патериците му и му помогна да стане. Като го гледаше как се придвижва към чакалнята, тя отново седна, издиша шумно и за кратко скри ръце в дланите си.

– За майките винаги е най-тежко – рече съчувствено анестезиологът.

Тя не си направи труда да му посочи, че е сбъркал.

Страйк отсъства двайсет минути. Когато се върна, каза:

– Току-що са кацнали. Предупредих ги как изглежда той, така че са подготвени. Би трябвало да пристигнат до час.

– Чудесно – каза Робин.

– Ти можеш да тръгваш, Робин. Нямах намерение да ти провалям съботата.

– О – отрони Робин, като усети някакво странно разочарование. – Добре.

Изправи се, взе сакото си от облегалката на стола и нарами чантата си.

– Ако си сигурен...

– Да, да. Ще се опитам да ги накарам да ми намерят легло сега, като знаем, че ще се оправи. Ще те изпратя навън.

– Няма нужда...

– Искам. Тъкмо ще изпуша една цигара.

Но когато стигнаха до изхода, Страйк продължи да върви с нея и отмина скупчените пушачи, а също линейките и паркинга, който се бе проточил сякаш на километри и зад който през мъглата от прахоляк изникнаха покриви, проблясващи като гърбовете на морски създания.

– Как се добра дотук? – попита я той, когато се отдалечиха от множеството хора и застанаха до тревна площ, заобиколена с цветни лехи, чието ухание се смесваше с мириса на нагорещен асфалт.