Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Джими грубо я притегли към себе си и я целуна. За секунда тя се дърпаше, после разтвори устни. Продължиха да се целуват в движение. Страйк ги виждаше как движат езици в устата на другия. Леко залитаха, докато вървяха, другите наоколо им се подсмихваха, а момичето, което Джими бе вдигнал на раменете си, изглеждаше съкрушено.

– Джими – промърмори Флик най-сетне, след като целувката приключи, но ръката му още я беше обгърнала. Очите й сега бяха влажни от похот, а гласът – мек. – Мисля, че трябва да дойдеш и да поговориш сериозно с него. Все дрънка за онзи проклет детектив.

– Какво? – попита Джими, макар за Страйк да беше ясно, че е чул.

– За Страйк, онзи еднокракия гадняр от армията. На Били той му е фикс идея. Въобразил си е, че ще го спаси.

Най-накрая стигнаха до крайната точка на похода: Боу Куотър на Феърфийлд Роуд, където квадратната тухлена кула на стара фабрика за кибрит, предлагана площадка за някои от предвижданите ракети, пронизваше небето.

– Ще го спаси ли? – подхвърли презрително Джими. – За бога, че той да не е подлаган на изтезания?

Маршируващите развалиха редиците си и отново се превърнаха в безформена тълпа, която заобиколи тъмнозеленото езеро пред евентуалната площадка за ракетите. Страйк много би дал да можеше да седне на пейка или поне да се облегне на дърво, както бяха направили мнозина от демонстрантите, та да отнеме тежестта от недъгавия си крак. И кожата, чието предназначение не бе да носи тежестта му, а сега бе раздразнена и възпалена, и сухожилията в коляното му умоляваха за налагане с лед и почивка. Вместо това той закуцука след Джими и Флик, които вървяха в периферията на множеството, далеч от съмишлениците си от СМОСО.

– Искаше да те види, а аз му обясних, че си зает – чу да казва Флик. – Разплака се. Беше ужасно, Джими.

Като се преструваше, че гледа мадия чернокож мъж с микрофон, който се качваше на сцена пред множеството, Страйк се доближи още повече до Джими и Флик.

– Ще се погрижа за Били, когато получа парите – казваше Джими на Флик. Вече изглеждаше виновен и разколебан. – Естествено, че ще се погрижа за него... и за теб. Няма да забравя какво направи.

На нея й хареса да чуе това. С крайчеца на окото си Страйк видя как мърлявото й лице се зачерви от вълнение. Джими извади от джоба си пакет тютюн и цигарени хартийки и се залови да си свива нова цигара.

– Значи още приказва за шибания детектив, а?

– Да.

Джими запали и известно време пуши мълчаливо, а погледът му се рееше разсеяно над тълпата.

– Знаеш ли какво? – изрече внезапно. – Ще ида при него сега. Ще го поуспокоя. Нужно ни е да остане там още малко време. Идваш ли?

Той протегна ръка и Флик я пое с усмивка. Тръгнаха да се отдалечават.

Страйк им даде къса преднина, после свали маската и вехтия сив суитшърт, първата замени с тъмните очила, които бе взел за тъкмо такъв случай, и метна маската и суитшърта върху захвърлените от тях знамена.

Крачката на Джими сега бе съвсем различна от тази при умерения марш. На Флик й се налагаше да подтичва, та да е в крак с него, а Страйк скоро скърцаше със зъби, тъй като нервните окончания на възпалената кожа при мястото на ампутацията се търкаха в протезата, а претоварените мускули на бедрото стенеха в протест.

Потеше се обилно, стойката му ставаше все по-неестествена. Минувачите започваха да го заглеждат. Усещаше любопитството и жалостта им, докато тътреше протезата си. Знаеше, че бе редно да не си пропуска упражненията за раздвижване и да поддържа ветото върху пържените картофи, че в един идеален свят днес би си взел почивен ден, за да отдъхва със свалена протеза и с пликче лед върху болното място. Продължи да куцука напред и отказа да се вслуша в тялото си, което го умоляваше да спре; разстоянието между него и Джими и Флик все повече се увеличаваше, а компенсиращите движения на горната част на тялото му и на ръцете вече ставаха гротескни. Можеше само да се моли Джими или Флик да не се обърнат и да погледнат зад себе си, защото нямаше начин Страйк да остане инкогнито, ако го зърнеха такъв разкривен и запъхтян. Вече изчезваха в спретната тухлена кутийка, вход към метростанция „Боу“, а Страйк пъхтеше и се потеше на отсрещната страна на улицата.

Когато слезе от тротоара, жестока болка прониза дясното му бедро, сякаш мускулът бе прорязан с нож. Кракът му поддаде и той падна, протегнатата му ръка остърга асфалта, удари си таза, рамото и главата в настилката. Някъде наблизо жена изписка шокирано. Свидетелите на станалото щяха да го вземат за пиян. Случвало се бе преди, когато бе падал. Унизен, гневен и стенещ от болки, Страйк допълзя обратно до тротоара и издърпа десния си крак от платното пред прииждащия трафик. Млада жена се приближи да го попита има ли нужда от помощ, той й изръмжа грубо, после се почувства виновен.