Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Той не спираше да опитва сближаване с нея, а тя по всякакъв начин обезсърчаваше опитите му. Предишния ден я бе сварил да се навърта пред стаята на Герайнт и Аамир, наострила уши да чуе разговора, който Аамир водеше по телефона относно „разследване“. От малкото, което Робин бе успяла да долови до момента, беше убедена, че се обсъждаше фондацията „Равнопоставеност“.

– Но това не е някакво официално разследване, нали? – Аамир звучеше разтревожен. – Мислех, че е просто рутинно проучване... Но господин Уин прати писмо до регулаторния орган за набиране на средства и остана с впечатление, че е удовлетворил всичките им запитвания.

Робин не можеше да пропусне тази възможност да подслуша, но съзнаваше, че се излага на риск. Само дето не бе очаквала да бъде изненадана не от Уин, а от Рафаел.

– Какво си се сгушила тук? – попита той със смях.

Робин бързо се отдалечи, но чу вратата на Аамир да се затръшва зад гърба й и подозираше, че той поне ще има грижата тя да си остане затворена за в бъдеще.

– Винаги ли се стряскаш така, или е само с мен? – попита я Рафаел, като я последва. – Ела да пием кафе, а? Адски съм отегчен.

Робин отново се извини със заетост, но трябваше да си признае, че част от нея – мъничка част – бе поласкана от вниманието му.

На вратата се почука и за изненада на Робин влезе Аамир Малик със списък с имена в ръка. Притеснено, но решително се обърна към Изи.

– Ъъ... здравей. Герайнт би желал да добавим хората от управителния съвет на „Равнопоставеност“ за приема в чест на параолимпийците на дванайсети юли – каза той.

– Нямам нищо общо с този прием – тросна се Изи. – Министерството го организира, не аз. Ама защо всички при мен идват? – избухна тя, като отметна навлажнения от пот бретон от челото си.

– Герайнт много държи те да присъстват – упорстваше Аамир. Листът с имената потрепваше в ръката му.

Робин се почуди дали да се осмели да използва момента да се промъкне в празния офис на Аамир и да размени подслушвателните устройства. Изправи се тихо, като се опитваше да не привлича внимание към себе си.

– Защо не се обърне към Дела? – попита Изи.

– Дела е заета. Става дума само за осем души – заобяснява Аамир. – Много му е важно...

– „Чуйте думите на Лахесис, дъщерята на Нуждата!“

Гръмкият глас на министъра на културата предшестваше появата му в стаята. Чизъл застана на прага, облечен в смачкан костюм, и блокира изхода пред Робин. Тя отново седна тихо на мястото си. Стори й се, че Аамир стисна зъби.

– Знаете ли коя е Лахесис, господин Малик?

– Не ми е известно – отвърна Аамир.

– Нима? Не сте изучавали гръцките автори в гимназията „Харингей“? Ти, както изглежда, имаш много свободно време, Раф. Можеш да осветлиш господин Малик относно Лахесис.

– И аз не я знам – отвърна Рафаел, като погледна към баща си през гъстите си тъмни мигли.

– На глупчо се правиш, а? Лахесис – заяви Чизъл – е една от мойрите, богините на Съдбата. Отмерва отредения за всеки човек живот. Знае на кого кога ще му дойде редът. Значи, не сте почитател на Платон, така ли, господин Малик? Сигурно Катул повече ви допада. Прекрасни стихотворения е написал за хора с вашите навици. Pedicabo ego vos et irrumabo, Aureli pathice et cinaede Furi. [1] И отпред, и отзад ще те оправя, блудстваща Фурия и безпътен Аврелий (лат.). – Б. пр. Стихотворение номер 16. Прочетете го, ще ви се понрави.

Рафаел и Изи се бяха втренчили стъписани в баща си. Аамир стоя няколко секунди, сякаш забравил защо е дошъл, после се изниза от стаята.

– Кратък курс за всички на тема класици – подхвърли Чизъл, като се обърна да го изгледа злорадо как си отива. – Никога не сме толкова пораснали, че да спрем да се учим, нали, Раф?

Мобилният телефон на Робин завибрира на бюрото й. Страйк й пращаше съобщение. Имаха споразумение да не си пишат през работно време, освен ако не е спешно. Тя пъхна телефона в чантата си.

– Къде ми е купчинката за подписване? – обърна се Чизъл към Изи. – Свърши ли онова писмо до шибаната Бренда Бейли?

– В момента го принтирам – отвърна Изи.

Докато Чизъл подписваше поставените пред него писма и дишаше като булдог в иначе тихата стая, Робин измънка, че трябва да излезе, и забърза към коридора.

Тъй като искаше да прочете съобщението на Страйк, без да се притеснява, че някой ще я прекъсне, последва посоката на дървена табела към криптата, заслиза по тясно каменно стълбище и в дъното му откри пуст параклис.

Отвътре криптата приличаше на средновековна ракла за скъпоценности – с позлатени стени, всеки сантиметър от които бе изрисуван с мотиви и символи, хералдически и религиозни. Над олтара имаше ярки картини на светци, а небесносините тръби на органа бяха обвити със златна панделка и алени лилии. Робин се отпусна на седалка, тапицирана с червен плюш, и зачете съобщението на Страйк.