Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Повикала ли е ветеринар?

– Не знам. Трудно е да задавам въпроси в присъствието на Раф. Не искам да изглеждам любопитна, той не знае коя съм.

Страйк бутна чинията си настрани и бръкна в джоба си за цигарите.

– Снимки – заразмишлява, като се върна към основния въпрос. – Снимки във Външното министерство. Какво може да има на тях, че да инкриминират Чизъл? Той никога не е работил там, нали?

– Не – отговори Робин. – Най-високият пост, който е заемал, е министър на търговията. Трябвало да подаде оставка от него заради историята с майката на Раф.

Дървеният часовник над камината й подсказваше, че е време да тръгва. Тя не помръдна от мястото си.

– Значи харесваш Раф, а? – внезапно подхвърли Страйк и я свари неподготвена.

– Какво?

Робин се уплаши, че се е изчервила.

– Какво имаш предвид с това „харесвам го“?

– Просто останах с такова впечатление – вдигна рамене Страйк. – Преди да го срещнеш, не го одобряваше.

– Искаш да бъда антагонистична към него, когато се предполага, че съм кръщелница на баща му? – попита Робин.

– Не, разбира се, че не – отвърна Страйк, но Робин имаше чувството, че й се смее, и й стана неприятно.

– Трябва да тръгвам – отсече и прибра слушалките от масата в чантата си. – Казах на Мат, че ще се прибера за вечеря.

Тя се сбогува със Страйк и излезе от пъба.

Страйк се загледа след нея и леко съжали, че е коментирал маниера, с който тя споменаваше Рафаел Чизъл. След като няколко минути пи бира в самота, плати си за храната и излезе на тротоара, където запали цигара и позвъни на министъра на културата. Той отговори след второто позвъняване.

– Почакай така – каза Чизъл. Страйк чу бъбрене на много хора на фона. – В пълна стая съм.

Последва затваряне на врата и шумовете заглъхнаха.

– На една вечеря съм – обясни Чизъл. – Имаш ли нещо за мен?

– Уви, новините не са добри – отвърна Страйк, като се отдалечаваше от пъба по Куин Ан Стрийт помежду боядисани сгради, които проблясваха в сумрака. – Съдружничката ми е успяла тази сутрин да постави подслушвателното устройство в офиса на господин Уин. Имаме запис как разговаря с Джими Найт. Асистентът на Уин... Аамир беше, нали?... се опитва да се снабди с копия на онези снимки, за които ми споменахте. От Външното министерство.

Последвалото мълчание трая толкова дълго, та Страйк се зачуди дали разговорът не е прекъснал.

– Ало?

– Тук съм – тросна се Чизъл. – Онова хлапе Малик значи? Мръсен малък негодник. Вече изгуби една служба, нека посмее само да се опита. Да не си мисли, че няма да го... Знам разни неща за Аамир Малик. О, да.

Страйк изчака леко изненадан за пояснение към тези забележки, но такова не последва. Чизъл само дишаше тежко в телефона. Глухи равномерни шумове подсказаха на Страйк, че той крачи по килим.

– Само това ли имаше да ми кажеш – попита накрая членът на парламента.

– Има и още нещо – каза Страйк. – Съдружничката ми ме осведоми, че жена ви видяла мъж или мъже в имота ви през нощта.

– О... да – отвърна Чизъл. Не прозвуча особено загрижен. – Жена ми гледа коне и приема безопасността им много присърце.

– Не мислите ли, че има връзка с...

– Не, никаква. Кинвара понякога... Е, ще бъда откровен, склонна е към истерия – заяви Чизъл. Вечно трепери, че конете й ще бъдат откраднати. Не искам да ви губя времето да търчите след сенки в полята на Оксфордшър. Проблемите ми са в Лондон. Това ли беше всичко?

Страйк потвърди и след кратко сбогуване Чизъл затвори, а Страйк закуцука съм метростанцията „Сейнт Джеймсиз Парк“.

Десет минути по-късно, настанен на ъглово място във влака на метрото, Страйк скръсти ръце, протегна крака и се взря невиждащо към прозореца насреща си.

Естеството на това разследване бе крайно необичайно. Никога досега не бе имал клиент, жертва на изнудване, който толкова упорито да мълчи за провинението си. Но пък, напомни си Страйк, никога не бе и имал за клиент министър от правителството. Също така не всеки ден в офиса му нахлуваше изпаднал в психоза младеж, който да настоява, че е присъствал на убийството на дете, макар че, откакто вестниците го направиха известен, Страйк получаваше немалко чудати комуникации от неуравновесени хора – онова, което някога бе наричал за неудоволствие на Робин „чекмеджето на откачалките“, сега изпълваше половин шкаф.

И тъкмо връзката между удушеното дете и случая на Чизъл с изнудването караше Страйк да си блъска главата, макар на пръв поглед тя да бе очевидна – фактът, че Джими и Били бяха братя. Сега някой (и Страйк бе все по-убеден, че е вероятно това да е Джими, ако се съдеше по преразказа на Робин за обаждането) явно бе решил да пришие историята на Били към Чизъл, та макар че простъпката, довела до изнудването, нямаше как да е детеубийство, иначе Герайнт Уин би се обърнал към полицията. Като език, дето все търси болното място, мислите на Страйк се връщаха безрезултатно към братята Найт: Джими – харизматичен, речовит, хубавец и луда глава; Били – преследван от натрапчиви мисли, мръсен, несъмнено болен, тормозен от спомен, който можеше и да е лъжлив, но това не го правеше по-малко мъчителен.