Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Лешникови очи – отбеляза, когато тя седна срещу него. – Добър избор. Променят цялото ти излъчване. До какво се докопа?

– Откъде знаеш, че... Всъщност не са едно и две – отвърна, като реши, че не си струва да подхваща игрички с него. – За малко не ти се обадих по-рано, но около мен цял ден имаше хора, а и се измъкнах на косъм сутринта, като поставих подслушвателното устройство.

– Успя значи! Браво, отлична работа!

– Благодаря. Почакай, че имам голяма нужда да пийна нещо.

Тя се върна с чаша червено вино и веднага се впусна да предава съобщението, което Рафаел бе открил сутринта на телефонния секретар.

– Нямаше как да узная номера на обадилия се, защото имаше още четири съобщения след неговото. А телефонната им система е антична.

Намръщен Страйк попита:

– Спомняш ли си как произнесе името му? Чизуел или Чизъл?

– Каза го както трябва: Чизъл.

– Съответства на Джими – кимна Страйк. – Какво се случи след обаждането?

– Раф разказа на Изи, когато тя се върна в офиса – подхвана Робин и на Страйк му се стори, че малко се смути, като изрече „Раф“. – Той, естествено, не беше наясно за значението на онова, което й предава. Изи веднага позвъни на баща си и той буквално превъртя. Чувахме крясъците му от другата страна на линията, макар че думите не можеха да се различат.

Страйк замислено поглади брадичката си.

– Как звучеше анонимният мъж?

– С лондонски акцент – отвърна Робин. – Заплашителен тон.

– „Умиращите се попикавали“ – повтори тихо Страйк.

Робин искаше да каже нещо, но жесток личен спомен я затрудняваше да го артикулира.

– Жертвите на удушаване...

– Да – прекъсна я Страйк. – Знам.

И двамата отпиха от чашите си.

– Ако приемем, че обаждането е било от Джими – продължи Робин, – днес той е звънял два пъти в Уестминстър.

Тя отвори чантата си и показа на Страйк подслушвателното устройство, скрито в нея.

– Нима успя да го вземеш? – попита той смаян.

– И го смених с друго – отвърна Робин, неспособна да потисне тържествуващата си усмивка. – Тъкмо заради това закъснях. Възползвах се от изникнала възможност и рискувах. Аамир, който работи при Уин, си тръгна, и Уин дойде в нашия офис, когато вече си прибирах нещата, за да побъбри с мен.

– Я го виж ти! – подхвърли Страйк развеселен.

– Радвам се, че ти се струва забавно – хладно каза Робин. – Той не е добър човек.

– Прощавай. В какъв смисъл не е добър човек?

– Просто се довери на преценката ми – отвърна Робин. – Срещала съм много такива по офиси. Той е извратен, но с притеснителна добавка. Каза ми, моля ти се – продължи и възмущението й си пролича от порозовяването на лицето й, – че съм му напомняла покойната им дъщеря. После ми пипна косата.

– Пипнал ти е косата? – попита Страйк, без да му е весело вече.

– Повдигна един кичур от рамото ми и го прекара между пръстите си – уточни Робин. – Тогава май усети какво си мисля за него и се опита да го представи като бащинско чувство. И тъй, казах му, че трябва да притичам до тоалетната, но го помолих да остане, та да продължим да си говорим на тема благотворителни фондации. Припнах по коридора и размених устройствата.

– Страхотно си се справила, Робин.

– Прослушах го по път за насам – каза Робин и извади слушалки от джоба си. – И... – Тя му подаде слушалките. – Поставих го на интересната част.

Страйк послушно си пъхна слушалките в ушите и Робин включи касетофона в чантата си.

– ...в три и половина, Аамир.

Мъжкият глас с уелски изговор беше прекъснат от иззвъняване на мобилен телефон. До контакта се чуха стъпки, звъненето престана и Герайнт каза:

– О, здравей, Джими... секундичка... Аамир, затвори тази врата.

Още шумолене и стъпки.

– Джими, да...?

Последва дълга пауза, през която Герайнт се опитваше да пресече дълга тирада.

– Ехей... чакай... Джими... Джими, чуй ме... чуй ме! Знам, че си ядосан, разбирам те... Джими, моля те! Наясно сме как се чувстваш... Това е несправедливо, Джими, нито Дела, нито аз сме израснали в богати семейства... Баща ми беше миньор, Джими! А сега ме чуй, моля те! Близо сме да получим снимките!

Последва замълчаване, по време на което на Страйк му се стори, че чува гладкия и непрекъснат говор на Джими Найт на другия край на линията.

– Разбирам основанията ти – каза Герайнт накрая, – но настоявам да не предприемаш нещо прибързано, Джими. Той няма да ти даде... Джими, слушай! Той няма да ти снесе парите, дал е ясно да се разбере. Остава ни пресата или нищо, така че... доказателство, Джими! Доказателство!