Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Какво? – засмя се Рафаел, но Изи го прекъсна.

– О, боже, виж! Татко си е забравил документите за брифинга.

Тя забързано стана от бюрото си, грабна кожена папка от радиатора и подвикна през рамо:

– Раф, прослушай телефонните обаждания и ми ги запиши, докато ме няма, чу ли?

Масивната дървена врата се затвори зад нея и Робин и Рафаел останаха сами. Ако преди бе хиперчувствителна по отношение на вниманието му, сега тя имаше чувството, че присъствието му изпълва цялата стая, а маслиненочерните му очи бяха приковани към нея.

Той е взел екстази и е прегазил майка на четиригодишно дете. Излежал е една трета от присъдата си, а ето че сега баща му му осигурява заплата от парите на данъкоплатците.

– И как се прави това? – попита Рафаел, като застана зад бюрото на Изи.

– Ами, предполагам, че просто натискаш бутон „старт“ – промърмори Робин, отпи от кафето си и се престори, че прави записки в бележник.

От телефонния секретар започнаха да се леят записани съобщения и удавиха звуците от разговор, идещи от терасата зад тюлените завеси.

Мъж на име Рупърт молеше Изи да му се обади по повод „онова АГМ“.

Жена от избирателния район, представила се като госпожа Рикетс, говори кръгли две минути за трафика по Банбъри Роуд.

Ядосана жена заяви, че би трябвало да очаква телефонен секретар насреща, как иначе, а за един член на парламента било редно лично да откликва на обществеността, после приказва, докато машината не я прекъсна, как съседите й не отрязвали надвисналия над двора й клон при все няколкократните подканяния от общината.

И тогава – ръмжащ мъжки глас, почти театрално заплашителен, изпълни тихия офис:

– Казват, че умиращите се попикавали, Чизъл, вярно ли е? Четиресет бона или ще проверя колко ще платят вестниците.

„Ние двамата пробихме пътя си напред в пълно другарство.“

Страйк бе избрал „Седалище за двама“ за срещата си с Робин в сряда вечерта заради близостта на пъба до двореца Уестминстър. Той бе сгушен на кръстовището на две задни улички, датиращи от векове – Олд Куин Стрийт и Кокпит Степс – сред разностилни тихи сгради, разположени под ъгъл една спрямо друга. Едва като прекоси куцукайки и застана пред металната табела отпред, Страйк осъзна, че въпросните двама не бяха политици или други издигнати личности, а слуги, мъкнещи стол с важна особа. Както бе уморен и схванат, на Страйк му се видя уместен този образ, въпреки че в преносимото кресло седеше изискана дама в бяло, а не едър и сприхав министър с остра щръкнала коса.

Барът бе пълен с хора, дошли да пийнат след работа, и Страйк се разтревожи, че може да не намери места за сядане вътре – неприятна перспектива, тъй като кракът, гърбът и вратът му бяха изтръпнали и болезнени след дългото шофиране и часовете, прекарани на Харли Стрийт днес в следене на Шмекера.

Страйк тъкмо си бе взел халба „Лъндън Прайд“, когато се освободи маса до прозореца. Със светкавична скорост, родена от необходимостта, той се тръшна на високата пейка с гръб към улицата, преди близката група от мъже и жени в делови костюми да успее да я обсеби. Никой не оспори правото му сам да заеме маса за четирима души. Страйк бе достатъчно едър и навъсен на вид, та да обезкуражи дори тази групичка държавни чиновници да се опитат да постигнат компромис.

Барът с дървен под бе от онези, които Страйк категоризираше наум като „изтънчено утилитарни“. Имаше избеляла стенопис в дъното, на която мъже от осемнайсети век с перуки си клюкарстваха, но иначе интериорът бе изчистен – дърво и монохромни картини. Той се огледа през прозореца за Робин, само че тя никъде не се виждаше, тъй че Страйк отпи от бирата си, зачете се в новините на телефона си и се помъчи да игнорира менюто на масата пред него, което го примамваше със снимката на панирана риба.

Робин трябваше да пристигне в шест, но в шест и половина още я нямаше. Неспособен повече да устоява на снимката в менюто, Страйк си поръча риба треска с пържени картофи и втора халба бира, след което изчете дълга статия в „Таймс“ относно предстоящата церемония за откриването на олимпиадата с изреден цял списък рискове от гафове и унижения за нацията.

Към седем без петнайсет Страйк вече започна да се тревожи за Робин. Тъкмо реши да й позвъни, когато тя влезе забързана през вратата – зачервена, с очила, за които той бе наясно, че не са й нужни, и с изражение, вече познато му като нетърпение да сподели нещо важно.