Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Попикават се, като умират.

Кои? В главата на Страйк отново прозвуча гласът на Били Найт.

Заровиха я в розово одеяло в долчинката край татковата къща. Ама после казаха, че било момче...

Току-що бе изрично инструктиран от клиента си да ограничи разследването си до Лондон и да не се занимава с Оксфордшър.

Когато погледна на коя спирка на метрото са спрели току-що, Страйк си припомни смущението на Робин, когато говореше за Рафаел Чизъл. Прозя се, отново извади мобилния си телефон и успя да издири в Гугъл най-младия потомък на клиента си, на когото имаше много снимки как се качва по стълбите към съда за процеса си за непредумишлено убийство.

Докато разглеждаше Рафаел в различни пози, Страйк усети у него да се надига антипатия към хубавия млад мъж в тъмен костюм. Като се оставеше настрани фактът, че синът на Чизъл напомняше италиански модел с много различното си от британско излъчване, образът му събуди латентна неприязън, кореняща се в класови и лични причини, и тя отново запламтя в гърдите на Страйк. Рафаел беше същият тип като Джаго Рос, за когото Шарлот се беше омъжила след раздялата им: от висшата класа, скъпо облечени и образовани, с по-леко понасяни за лудориите си наказания, защото можеха да си позволят най-добрите адвокати и защото създаваха у съдиите, решаващи съдбата им, асоциация със собствените им синове.

Влакът отново потегли и Страйк, изгубил връзка, тикна обратно телефона в джоба си, скръсти ръце и възобнови невиждащото си взиране в тъмния прозорец, като се опита да прогони нежеланите мисли, но те протягаха муцуна към него като гладно куче, дето не можеш да го игнорираш.

Даде си сметка, че никога не си бе представял Робин заинтересована от друг мъж освен от Матю, с изключение, разбира се, на онзи момент, когато я бе държал в прегръдките си на стълбите и за кратко...

Ядосан на себе си, той отритна настрани вредната мисъл и застави блуждаещото си съзнание да се насочи към любопитния случай с министър от правителството, порязани коне и тяло, увито в розово одеяло и заровено нейде в долчинка.

„...в тази къща зад гърба ти се водят разни игрички.“

– Защо вечно си толкова заета, а аз нямам нищичко за правене? – попита Рафаел Робин в късната петъчна сутрин.

Току-що се бе върнала от проследяването на Герайнт до Поркулис Хаус. Наблюдаваше го от разстояние и видя как любезните усмивки на многото млади жени, които той поздрави, се превръщаха във враждебни изражения, след като ги отминеше. Герайнт бе влязъл в конферентна зала на първия етаж, тъй че Робин се върна в офиса на Изи. Като приближи стаята на Герайнт, се надяваше да може да се вмъкне и да вземе второто подслушвателно устройство, но видя през отворената врата, че Аамир работи на компютъра.

– Раф, след миг ще ти дам да вършиш нещо, бебчо – промърмори Изи, която чаткаше по клавиатурата на компютъра. – Само да свърша това, за председателката на местната партийна организация е. Татко ще дойде да го подпише след пет минути.

Тя стрелна с поглед брат си, който се беше отпуснал в креслото с протегнати напред дълги крака, с навити ръкави на ризата и разхлабена вратовръзка и си играеше с картонения бадж за посетители, провесен на врата му.

– Защо не идеш да пиеш кафе на терасата? – предложи му Изи.

Робин се досети, че искаше да го разкара преди посещението на Чизъл.

– Искаш ли да идем да пием кафе, Вениша? – попита Рафаел.

– Не мога – отвърна Робин – имам работа.

Вентилаторът на бюрото на Изи се завъртя към Робин и тя се наслади на няколко секунди хладен повей. Тюлените завеси придаваха мъглив изглед на прекрасния юнски ден. Парламентаристите на терасата отвън изглеждаха като светещи призраци. В претъпкания с мебели и книжа офис беше задушно. Робин носеше памучна рокля, косата й беше прибрана на конска опашка, но въпреки това от време на време избърсваше с опакото на дланта си изпотената си горна устна, докато се преструваше, че работи.

Присъствието на Рафаел в офиса, както бе споделила със Страйк, беше спънка. Когато беше сама с Изи, не се налагаше да измисля обяснения, за да се мотае по коридора. Нещо повече, Рафаел много я наблюдаваше, по съвсем различен начин от похотливите погледи на Герайнт, с които онзи я измерваше от горе до долу. Тя не одобряваше Рафаел, но от време на време се хващаше, че е опасно близо да изпита съжаление към него. Изглеждаше много нервен около баща си, а пък и кой нямаше да го намери красив? Това бе основната причина тя да избягва да го поглежда: бе най-разумната мярка, ако човек искаше да запази обективност.