Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Приятно ми е, че се запознахме – и си тръгна.

– Отново, искате да кажете – остро изрече Дела, но Робин не отговори.

„...човек с тъй нечиста биография като неговата! Тъкмо такива се пъчат като народни водачи! При това имат успех!“

След четири и половина часа на шофьорската седалка излизането на Страйк от беемвето в Манчестър беше далеч от грациозно. Стоя известно време на Бъртън Роуд, широка и приятна улица с магазини и къщи по нея, облегнат на колата, за да изтегне гърба и крака си, благодарен, че бе успял да намери място за паркиране съвсем недалеч от „Стилз“. Яркорозовата предна фасада на салона беше помежду кафене и магазин „Теско Експрес“ и витрината му бе украсена със снимки на печални модели с коси в неестествени цветове.

С пода си от черни и бели плочки и розови стени, напомнящ на Страйк за спалнята на Лорелай, интериорът на малкия салон определено бе модерен, но очевидно той не се радваше на млада и авантюристично настроена клиентела. В момента имаше само две клиентки, едната от които бе едра, поне шейсетгодишна жена, която четеше „Гуд Хаускийпинг“, седнала пред огледало, а косата й беше отрупана с лентички от метално фолио. Страйк се обзаложи сам със себе си още с влизането, че Доун е слабата изрусена жена с гръб към него, бъбреща оживено с възрастна жена, чиято синя коса къдреше.

– Имам записан час при Доун – каза Страйк на младата рецепционистка, която изглеждаше леко стресната да види мъж, при това толкова едър, в тази обител на парфюм и амоняк. Изрусената жена се обърна, като чу името си. Имаше сухата петниста кожа на запалена поклонничка на солариуми.

– След минутка те поемам, сладур – каза му тя с усмивка. Той се настани да чака на пейка до прозореца.

Пет минути по-късно тя го поведе към тапициран розов стол в дъното на салона.

– Е, какво да бъде? – попита, като го покани с жест да седне.

– Не съм дошъл за подстригване – каза Страйк и остана прав. – На драго сърце ще платя за такова, защото не искам да ви губя времето напразно, но... – Той извади визитка и шофьорското си свидетелство от джоба си. – Името ми е Корморан Страйк. Аз съм частен детектив и бих искал да поговорим за бившия ви съпруг Джими Найт.

Отначално тя се постъписа, както можеше и да се очаква, но после изглеждаше като омагьосана.

– Страйк? – повтори и зяпна. – Да не сте онзи, дето хвана Изкормвача?

– Същият.

– Божичко, какво е направил Джими?

– Нищо особено – отвърна небрежно Страйк. – Просто се интересувам от миналото му.

Тя не му повярва, естествено. Страйк предположи, че лицето й е пълно с ботокс – челото й бе подозрително гладко и лъскаво под грижливо изрисуваните вежди. Единствено сбръчканата шия издаваше възрастта й.

– С това е приключено. Свърши преди цяла вечност. Никога не говоря за Джими. Както казват, колкото по-малко се споменава, по-бързо отминава.

Но той усещаше от нея да се излъчват любопитство и възбуда като гореща вълна. На фона звучеше Радио 2. Тя погледна към двете жени, седнали пред огледалата.

– Шан! – каза на висок глас, а рецепционистката подскочи и се обърна. – Свали й фолиото и наглеждай къдренето, мила. – Тя се поколеба, като още държеше в ръце визитката на Страйк. – Не съм сигурна, че е редно да го правя – каза и зачака да бъде убеждавана.

– Става дума само за миналото – каза той. – С нищо не се обвързвате.

Пет минути по-късно тя му подаде твърде разредено с мляко кафе в малката стаичка за персонала зад салона и бърбореше весело, с малко изпито лице на изкуственото горно осветление, но все още достатъчно хубава, за да стане ясно защо Джими бе проявил интерес към жена с тринайсет години по-възрастна от него.

– ...да, демонстрация против ядрените оръжия. Отидох с една моя приятелка Уенди, тя е много запалена по тези неща. Вегетарианка е – добави, като затвори с крак вратата към салона и извади пакет „Силк кът“. – Познавате този тип хора.

– Имам си свои – отвърна Страйк, когато тя му поднесе пакета. Той й запали цигарата, а после запали за себе си „Бенсън & Хеджис“. Едновременно изпуснаха струйки дим. Тя седна с кръстосани крака насреща му и продължи да разказва.

– Да, Джими държа реч. За оръжията и колко можем да спестим, за да отидат за здравната каса и прочие. Той умее да говори добре – отбеляза Доун.

– Така е – съгласи се Страйк. – Чух го.

– И аз си паднах по него, налапах въдицата. Взех го за един вид Робин Худ.