Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Стомахът на Робин се сви.

– Моля?

– Заради Фреди Чизъл – подсказа Уин.

– О, да, разбира се – кимна облекчено Робин. – Макар че аз не познавах Фреди кой знае колко добре. Беше малко по-голям от мен. Очевидно беше ужасно, когато той... когато беше убит.

– О, да, ужасно – потвърди Уин, но тонът му издаваше безразличие. – Дела беше много против войната в Ирак. Но чичо ти Джаспър изцяло я подкрепяше.

За миг във въздуха затрептя неизказаният намек на Уин, че Чизъл си е получил заслуженото за своя ентусиазъм.

– Е, не знам за това – отвърна предпазливо Робин. – Чичо Джаспър смяташе военните действия за оправдани на базата на сведенията, с които разполагахме по онова време. Така или иначе – изрече храбро тя – никой не може да го обвини, че е действал от позиция на личен интерес, след като синът му трябваше да отиде и да се бие, нали?

– Е, ако ще поемеш тази линия, кой би могъл да спори? – вдигна рамене Уин. Разпери ръце в шеговит жест, че се предава, столът му се плъзна по стената и в продължение на няколко секунди той се бори да запази равновесие, като се вкопчи в бюрото и се вдигна нагоре, а столът отново се намести на четирите си крака. На Робин й струваше голямо усилие да не прихне.

– Герайнт – обади се Аамир, – тези писма трябва да бъдат подписани, ако искаме да ги пратим преди пет часа.

– Едва четири и половина е – отвърна Уин, като си погледна часовника. – Да, Рианон беше в британския национален младежки отбор по фехтовка.

– Колко прекрасно.

– Родена спортистка като майка си. На четиринайсет се състезаваше за уелския младежки отбор. Разкарвах я по турнири из цялата страна. Часове наред прекарвахме на път двамата. На шестнайсет попадна в британския национален младежки отбор. Но англичаните гледаха много отвисоко на нея – добави Уин и в тона му се долови келтско негодувание. – Нали не беше в някое от вашите частни училища. При тях всичко опира до връзки. Верити Пулъм нямаше особени способности. Всъщност чак когато Верити си счупи глезена, на Рианон й излезе шансът да се включи в британския отбор.

– Разбирам – отвърна Робин, като се мъчеше да балансира съчувствието си с престорена лоялност към фамилията Чизъл. Нямаше как в това да се корени враждата на Уин срещу семейството. Но пък фанатизираният тон на Герайнт говореше за отдавнашна неприязън. – Тези неща би трябвало да се ръководят от способностите, естествено.

– Именно – отсече Уин. – Така е редно. Ето, виж това...

Той се разрови за портфейла си и извади от него стара снимка. Робин протегна ръка да я вземе, но Герайнт не пожела да я пусне, изправи се тромаво, спъна се в камара с книги до стола си и застана толкова близо до Робин, че тя усети дъха му върху шията си, след което й показа дъщеря си.

Облечена в екип за фехтовка, Рианон Уин стоеше сияеща, хванала златния медал, окачен на врата й. Беше бледа и с дребни черти, Робин не разпознаваше нито единия от родителите в лицето й, макар може би да имаше намек за Дела в широкото интелигентно чело. При тази близост на Герайнт до себе си Робин внезапно си го представи да крачи с широката си, лишена от устни усмивка през голяма зала, пълна с потни момичета тийнейджърки. Срамно ли бе да се зачуди дали единствено бащинската преданост го бе подтиквала да вози дъщеря си по състезания из цялата страна?

– Как успя да се подредиш така, а? – попита я Герайнт и топлият му дъх обвя ухото й. Наведе се и докосна моравия белег от нож на голата й ръка.

Неспособна да се сдържи, Робин рязко дръпна ръката си. Нервите около белега не бяха напълно заздравели; мразеше някой да я докосва там.

– Паднах през стъклена врата като деветгодишна – отвърна, но атмосферата на готовност за споделяне се разсея като цигарен дим.

Аамир се размърда в периферното й зрение, скован и мълчалив зад бюрото си. Усмивката на Герайнт стана насилена. Робин твърде дълго бе работила по офиси, за да усети, че в стаята бе протекло недоловимо разместване на сили. Сега тя стоеше, въоръжена с дребната му пиянска нетактичност, а Герайнт бе наострен и малко тревожен. Щеше й се да не се бе дръпвала така от него.

– Чудя се, господин Уин – заговори ведро, – дали не бихте ми дали някои съвети относно фондациите? Просто не мога да реша на кое да се спра, политика или благотворителна дейност. А не се сещам за друг, който да има опит и в двете.

– О, ами... – измънка Герайнт и взе да мига зад дебелите стъкла на очилата си. – Да, наистина бих могъл...

– Герайнт – обади се отново Аамир, – налага се да се занимаем с тези писма...