Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Пресата души наоколо – изпъшка той. – Това беше жена ми. Позвънили й от „Сън“ тази сутрин и поискали да потвърди, че слуховете са верни. Тя ги попитала: „Какви слухове?“, но онзи не уточнил. Явно разузнава. Опитва се да измъкне нещо от нея, като я свари неподготвена.

Той се намръщи към Робин, чиято външност очевидно не го удовлетвори.

– На колко години сте?

– На двайсет и седем – отвърна тя.

– Изглеждате по-млада.

Не прозвуча като комплимент.

– Успяхте ли вече да поставите подслушвателното устройство?

– Не, за съжаление – каза Робин.

– А Страйк къде е?

– В Манчестър, отиде да разпита бившата съпруга на Джими Найт – отговори Робин.

Чизъл изхъмка навъсено и се изправи. Робин също скочи.

– Е, най-добре се връщайте и действайте – каза Чизъл, тръгна към вратата и без да смени интонацията си, добави: – Националната здравна служба. Хората ще си помислят, че сме някакви луди.

– Моля? – остана в пълно недоумение Робин.

Чизъл отвори стъклената врата, посочи й с жест да мине преди него и излязоха в откритото пространство, където елегантните млади хора работеха зад бюрата си в близост до лъскавата машина за кафе.

– Церемонията по откриването на олимпиадата – поясни той, като я последва. – Простотиите на левите. Две войни спечелихме, ама не бивало да го празнуваме.

– Глупости, Джаспър – изрече наблизо плътен и мелодичен глас с нотки на уелски изговор. – Постоянно празнуваме военните победи. Това е съвсем различен вид празненство.

Дела Уин, министърът на спорта, стоеше до вратата на Чизъл, хванала каишката на почти белия си лабрадор. Беше жена с авторитетно излъчване, със сресана назад над широкото чело прошарена коса и с толкова тъмни слънчеви очила, че Робин не различаваше нищо зад стъклата им. От проучванията си знаеше, че слепотата й се дължи на рядко заболяване, при което в утробата не се развиват очните ябълки. Понякога слагаше изкуствени очи, особено когато трябваше да бъде снимана. Дела носеше няколко златни бижута, а на врата си имаше колие от едри гравирани камъни и от глава до пети беше облечена в небесносиньо. В един от профилите за нея, пратени й от Страйк, Робин беше научила, че Герайнт й приготвял дрехите всяка сутрин и че тъй като нямал особен усет към модата, най-лесно му било да ги подбира в един и същ цвят. Стори й се много трогателно, когато го прочете.

На Чизъл очевидно не му се понрави внезапната поява на колежката му и Робин това не я учуди, предвид че мъжът й го изнудваше. Дела, от друга страна, не изглеждаше да изпитва неудобство.

– Реших, че можем да споделим колата до Гринуич – каза тя на Чизъл, а белезникавият лабрадор кротко душеше крайчеца на полата на Робин. – Тъкмо ще имаме възможност да преговорим плановете за дванайсети. Какво правиш, Гуин? – добави, усетила, че лабрадорът дърпа каишката.

– Души ме – притеснено отвърна Робин и погали кучето по главата.

– Това е кръщелницата ми... ъъ...

– Вениша – вметна Робин, тъй като Чизъл май беше забравил името й.

– Приятно ми е – каза Дела и протегна ръка. – Дойдохте да посетите Джаспър ли?

– Не, на стаж съм в офиса за избирателния му район – отвърна Робин и стисна топлата ръка с пръстени, докато Чизъл отстъпи встрани, за да прегледа документ, подаден му от навъртащия се наблизо млад човек в костюм.

– Вениша – повтори Дела, все още обърната към Робин. На красивото й лице, полускрито зад тъмните очила, се появи бегло смръщване.

– Как е фамилията ви?

– Хол – отвърна Робин.

Изпита нелепа паника, сякаш Дела щеше да я разкрие. Все още гледащ подадения му документ, Чизъл се отдалечи и остави Робин изцяло на милостта на Дела, или така поне го почувства тя.

– Вие сте онази фехтовачка – отсече Дела.

– Моля? – отново бе смаяна Робин. Някои млади хора, скупчили се около кафемашината с вид на космически кораб, се бяха извърнали да слушат с учтив интерес, изписан по лицата им.

– Да – каза Дела. – Да, помня ви. Бяхте в английския национален отбор с Фреди.

Дружелюбното й изражение бе преминало в сурово. Чизъл сега се бе навел над бюрото и зачертаваше разни фрази в документа.

– Не, никога не съм се фехтувала – отвърна Робин, все така объркана.

– Правили сте го, разбира се – с равен тон заяви Дела. – Помня ви. Кръщелничката на Джаспър и съотборничка на Фреди.

Беше леко притеснителна проява на арогантност, на крайна самоувереност в собствената правота. Робин реши, че не й е по силите да протестира в присъствието на няколко слушатели. Вместо това каза само: