Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Оставих го в офиса. Ей сега ще се оправя, след секунда...

Залутала се бе в мъгла от златисто и цвят, което само бе усилило потискащите й усещания. Пред нея беше Фоайето на парламентаристите, онази позната й от телевизията пищна викторианско-готическа зала, в периферното й зрение се издигаха четири гигантски бронзови статуи на бивши премиери – Тачър, Атлий, Лойд Джордж и Чърчил – а бюстовете на всички останали бяха наредени край стените. На Робин те й приличаха на отрязани глави и всичката позлата и ярки цветове наоколо й затанцуваха присмехулно пред очите й заради неспособността й да се справи с тази пищна красота.

Чу стърженето на краката на стол. Портиерът й бе преместил един, за да поседне, и помоли колега да донесе чаша вода.

– Благодаря ви... благодаря – пробъбри вцепенена Робин, като се усещаше неадекватна, засрамена, сконфузена. Страйк не биваше да узнае за това. Щеше да я отпрати у дома, да заяви, че е негодна за работата им. И от Матю се налагаше да го скрие, защото той приемаше подобни пристъпи за злепоставящи, за неизбежна последица от глупостта й да продължава с детективски задачи.

Портиерът й говореше меко и добронамерено, докато се съвземаше, и след няколко минути тя вече успя да му отговаря смислено. Дишането й постепенно се върна към нормалното, а той й разправяше историята как бюстът на Едуард Хийт започнал да позеленява, когато внесли статуята на Тачър в естествен ръст, та се наложило да обработват бронза, за да си върне тъмнокафявия цвят.

Робин се засмя любезно, изправи се на крака, върна му празната чаша и повтори благодарностите си.

Запита се какво ли лечение би се искало, за да я възстанови каквато беше преди.

„Какво щастие би било, ако успея да внеса малко светлина в тази мрачна грозота.“

Във вторник сутринта Страйк стана рано. Взе душ, постави си протезата, облече се, напълни термос с тъмнокафяв чай, извади приготвените предишната вечер сандвичи от хладилника и ги сложи в пазарска чанта заедно с два пакета бисквити „Клъб“, дъвка и няколко пликчета чипс със сол и оцет. Излезе навън под изгрева и се запъти към гаража, където държеше беемвето. Имаше записан час за подстригване в дванайсет и половина при бившата съпруга на Джими Найт в Манчестър.

Настани се в колата, постави чантата си с провизии на ръка разстояние и извади маратонките, които държеше в колата и които даваха на изкуственото му стъпало по-добър натиск върху спирачката. После се залови да пише есемес на Робин.

Като започна с имената, дадени му от Уордъл, Страйк бе прекарал повечето от понеделника в проучване на двете деца, изчезнали в Оксфордшър преди двайсет години. Уордъл беше сбъркал правописа на малкото име на момчето, което струваше на Страйк време, но накрая успя за изрови архивирани пресдоклади за Имаму Ибрахим; в тях майката на Имаму твърдеше, че мъжът й, с когото били разделени, отвлякъл момчето и го отвел в Алжир. Страйк най-накрая попадна на два реда за Имаму и майка му от уебсайт на организация, работеща по решаване на международни случаи за опека. От тях можа да заключи, че Имаму е открит жив и здрав при баща му.

Съдбата на Суки Луис, дванайсетгодишно момиче, избягало от дом за деца, бе по-мистериозна. Страйк след дълго издирване откри нейна снимка в стар новинарски репортаж. Суки бе изчезнала от дома в Суиндън през 1992 година и Страйк не откри да я споменават никъде след това. На размазаната фотография се виждаше доста зъбато и дребно дете с фини черти и къса тъмна коса.

Беше малко момиче, но после казаха, че било малко момче.

В общи линии дете с хермафродитни белези и в уязвимо положение може би бе изчезнало от лицето на земята горе-долу по същото време и приблизително в същия район, където Били Найт твърдеше, че е станал свидетел на удушаването на момче/момиче.

И тъй, в колата той написа съобщение до Робин:

Ако можеш, задай въпрос на Изи, но така, че да прозвучи естествено, дали помни нещо за 12-годишно момиче на име Суки Луис. Избягала е преди 20 години от дом за деца близо до семейната им къща.

Мръсотията по предното му стъкло заискри и се размаза под издигащото се слънце, докато напускаше Лондон. Шофирането вече не му носеше предишното удоволствие. Страйк не можеше да си позволи специално приспособен автомобил и макар този да беше автоматик, оперирането с педалите на беемвето си оставаше трудно за протезата му. При по-тежки условия той понякога прибягваше до натискане и на спирачката, и на газта с левия си крак.