Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Робин се обърна да я погледне изненадана, но Изи преспокойно поставяше документи в папката.

– Не е видимо за всеки, но за мен да. Такъв мъжкар е и толкова... безапелационен.

– Безапелационен? – повтори Робин.

– Да. Пред никого не му мига окото. Изобщо не го беше грижа, дето хората не го смятаха... нали разбираш...

– Достатъчно добър за нея?

Веднага щом думите се изплъзнаха от устата й, Робин се почувства смутена. Кой знае защо й бе дошло отвътре да брани Страйк. Което бе абсурдно, разбира се. Ако някой бе способен да се грижи за себе си, това бе той.

– Да, предполагам – отвърна Изи, която още чакаше книжата й да се принтират. – За татко тези последни месеци бяха ужасни. И не че е направил нещо нередно всъщност! – изрече разпалено. – В един момент е законно, а в следващия вече не е. Да не би татко да е виновен за това?

– Кое е това, дето е станало незаконно? – невинно попита Робин.

– Съжалявам – отвърна Изи любезно, но решително. – Татко каза, че колкото по-малко хора знаят, по-добре.

Тя надзърна през завесите към небето.

– Няма да ми трябва сако, нали? Не... Прощавай, че трябва да те оставя, но на татко му трябват документите, а има среща със спонсори на олимпиадата в десет. Желая ти успех.

И развяла цветни одежди и разчорлена коса, тя излезе от стаята, като остави Робин с неудовлетворено любопитство, но по някакъв странен начин успокоена. Щом Изи можеше да приеме по този начин простъпката на баща си, тя със сигурност не бе нещо ужасно, ако се приемеше, естествено, че Чизъл бе казал на дъщеря си истината.

Робин отстрани последната хартия от пакета, който Изи й беше дала. Съдържаше онова, което тя очакваше да види – половин дузина подслушвателни устройства, които Страйк бе връчил на Джаспър Чизъл през уикенда. Като министър на Нейно величество Чизъл не беше задължен да минава през скенера на охраната всяка сутрин, какъвто бе случаят с Робин. Тя прегледа внимателно бръмбарите. Изглеждаха като обикновени щепсели и бяха предназначени да бъдат поставени в истински контакти, като им позволяваха да функционират нормално. Щяха да започнат да записват само когато някой говореше в близост до тях. Робин чуваше ударите на собственото си сърце в тишината след излизането на Изи. Едва сега започна истински да осъзнава трудността на задачата си.

Тя свали сакото си, окачи го, извади от ръчната си чанта голяма кутия за интимни тампони, донесена с цел да скрие в нея подслушвателните устройства, които нямаше да използва. След като прибра всичките без едно вътре, тикна я в най-долното чекмедже на бюрото си. После огледа претрупаните рафтове, докато намери празен картонен калъф за документи, постави бръмбара вътре и го покри с няколко писма от една купчина с етикет „за унищожаване в шредъра“. Така въоръжена, Робин пое дълбоко дъх и излезе от стаята.

Вратата на Уин сега беше отворена. Когато Робин мина покрай нея, видя висок млад азиатец с очила с дебели стъкла, понесъл чайник.

– Здравейте! – изрече ведро Робин, като имитираше дръзкия и весел маниер на Изи. – Аз съм Вениша Хол, съседи сме! А вие кой сте?

– Аамир – измърмори мъжът с акцент на лондонската работническа класа. – Малик.

– За Дела Уин ли работите? – поинтересува се Робин.

– Да.

– О, тя е толкова вдъхновяваща – разпърха се Робин. – Една от моите героини е.

Аамир не отговори, но излъчваше желание да бъде оставен на мира. Робин се почувства като териер, тормозещ състезателен кон.

– Отдавна ли работите тук?

– От шест месеца.

– Към кафенето ли сте тръгнали?

– Не – отвърна рязко Аамир, сякаш му бе отправила предложение, завъртя се и се отправи към банята.

Робин продължи напред, стиснала картонения калъф, и се чудеше дали не си е въобразила по-скоро враждебността, отколкото срамежливост, която долови в поведението на младия човек. Полезно би било да си спечели приятел в офиса на Уин. Спъваше я това, че трябваше да имитира кръщелницата на Джаспър Чизъл в стила на Изи. А виж, Робин Елакот от Йоркшър по-лесно би се сприятелила с Аамир.

След като бе излязла с фалшив предлог, реши да се поразходи наоколо, преди да се върне в офиса на Изи.

Канцелариите на Чизъл и Уин бяха в самия дворец Уестминстър, който със сводестите си тавани, библиотеки, стаи за чай и дух на величествен комфорт приличаше на някой стар университетски колеж.

Полупокрит проход, над който бдяха големи каменни статуи на еднорог и лъв, водеше до ескалатор към Порткулис Хаус. Това бе модерна конструкция със стъклен покрив, триъгълните панели на който бяха закрепени с плътни черни подпори. Отдолу имаше обширно пространство с отворен план, включващо кафене, където членовете на парламента и държавните служители се смесваха да си общуват. Обрамчено бе от дървета и от продълговати плитки водни площи, които искряха като живак под юнското слънце.