Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Ала от момента, в който влезе в двореца Уестминстър, знаеше, че всичко тук щеше да остане в паметта й завинаги. Изпита удоволствие да отмине опашката от туристи и да прекрачи през портата, където на пост бе застанал полицай. Докато приближаваше двореца с открояващите му се на утринното слънце златни орнаменти, с прочутата часовникова кула, изрязана на фона на небето, нервността и възбудата й нараснаха.

Страйк й бе казал през кой вход да влезе. Той я отведе към дълъг и слабоосветен коридор, но първо трябваше да мине през метален детектор и рентгенов апарат като тези, използвани по летищата. Когато свали преметнатата си през рамо чанта, за да бъде сканирана, Робин забеляза висока и поразрошена естествена блондинка малко над трийсетте да стои наблизо; държеше в ръце пакет, увит в кафява хартия. Жената гледаше как Робин застава за автоматична снимка, която да бъде поставена на картонен бадж, окачен на лента на врата й, а когато служителят от охраната махна на Робин да премине, пристъпи към нея.

– Вениша?

– Да – отговори Робин.

– Изи – представи се жената с усмивка и протегна ръка. Носеше обемна блуза с десен на едри размазани цветя и панталони с широки крачоли. – Това е от татко. – Тя постави пакета, който държеше, в ръцете на Робин. – Много съжалявам, но трябва да бързаме... Радвам се, че пристигна навреме...

Тя закрачи бързо и Робин я последва.

– В момента принтирам документи, които трябва да отнеса на татко в Министерството на културата. Претрупана съм с работа с приближаването на олимпиадата.

Тя поведе Робин почти на бегом по коридора с прозорци със стъклопис в дъното и после по разни отклонения като в същински лабиринт. През всичкото време не спираше да говори с изискан аристократичен акцент и впечатли Робин с мощта на белите си дробове.

– Да, напускам, щом започне лятната почивка на парламента. С приятеля ми Джакс основаваме фирма за декориране. Прекарах тук пет години. Татко никак не е доволен. Трябва му някой много добър, а единственият кандидат, когото хареса, се отказа.

Говореше през рамо на Робин, която едва я догонваше.

– Случайно да познаваш някой идеален за личен секретар?

– Боя се, че не – отвърна Робин, която не бе създала приятелски отношения в предишната си служба.

– Почти стигнахме – каза Изи, след като я бе превела през невероятно много на брой къси коридори, всичките застлани с мокет в горскозелено, цвета на кожените седалки в залата на Камарата на общините, които Робин бе виждала по телевизията. Най-после стигнаха до страничен коридор, в който имаше няколко масивни дървени врати, извити в дъга в готически стил.

– Това – изрече Изи със сценичен шепот и посочи на минаване първата врата вдясно – е офисът на Уин. А това – с бърза крачка продължи до последната вляво – е нашият.

Тя се дръпна встрани, за да пусне Робин да влезе първа.

Офисът беше претрупан с мебели и книжа. На арковидните каменни прозорци имаше тюлени завеси, а зад тях беше откритият бар на терасата, където се движеха замъглени силуети на ослепително яркия фон на Темза. Имаше две бюра, много шкафове и поизтърбушено зелено кресло. Зелени завеси висяха пред преливащите от книжа библиотечни рафтове, заемащи цяла една стена, и частично скриваха безредно натрупаните папки там. Върху кантонерка беше поставен телевизионен монитор, показващ в момента празната парламентарна зала с нейните зелени столове. На ниска полица имаше чайник и разнородни чаши, а тапетите зад тях бяха покрити с петна. В ъгъла ритмично жужеше принтер. Някои от листовете, които изхвърляше, се бяха изплъзнали върху протрития килим.

– О, по дяволите – промърмори Изи и се втурна да ги събере, докато Робин затваряше вратата зад тях. След като ги постави в спретната купчинка на бюрото си, Изи каза:

– Много се радвам, че татко се обърна към вас. Напоследък е под голямо напрежение, което никак не му е нужно при цялото ни натоварване сега, но ти и Страйк ще оправите нещата, нали? Уин е ужасно човече – заяви Изи и се пресегна за кожена папка. – Напълно неадекватен е. Откога работиш при Страйк?

– От две години – отвърна Робин и се зае да разопакова пакета, даден й от Изи.

– С него се познаваме, той каза ли ти? Да... бяхме съученички с бившата му, Чарли Камбъл. Разкошна жена, но голяма беля. Познаваш ли я?

– Не – отвърна Робин. Много отдавна за малко не се блъсна в нея пред офиса на Страйк и това беше единственият й контакт с Шарлот.

– Страйк винаги много ми е харесвал – каза Изи.