Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

На Робин не й беше особено забавно, но Изи като че не го забелязваше, унесена в мислите си.

– Току-виж тъкмо това допринесло татко и Раф да се сближат – изрече с надежда, после погледна часовника си.

– Имам да върна няколко телефонни обаждания – въздъхна тя и остави чашата си с кафе, но когато посегна към телефона си, замръзна при прозвучаването на напевен глас в коридора.

– Това е той! Уин!

– Е, тръгвам – каза Робин и отново грабна картонената папка.

– Успех – пошепна Изи.

Когато излезе в коридора, Робин видя Уин да стои на прага на офиса си; очевидно говореше на Аамир, който беше вътре. Уин държеше папка с оранжев надпис „Равнопоставеност“. При шума от стъпките на Робин се обърна с лице към нея.

– О, здравей – изрече с доловим кардифски изговор и отстъпи назад в коридора.

Погледът му се плъзна надолу по шията на Робин, спря се на гърдите й, после пак се върна към устата и очите й. На Робин той й стана ясен само от този поглед. Срещала бе много като него по офиси, онзи тип мъже, дето, като те зяпаха, те караха да се чувстваш несръчна и притеснена, дето биха лепнали ръка под кръста ти, уж да те насочат през врати, дето надничаха над рамото ти, а при сбирки на по питие подхвърляха коментари за дрехите ти, дето преминаваха към обсъждане на фигурата ти. Извикваха „Шегичка!“, ако се ядосаш, а покажеш ли негодувание, ставаха агресивни.

– И къде се подвизаваш ти? – попита я и в устата му въпросът прозвуча двусмислено.

– Стажувам при чичо Джаспър – отвърна Робин и се усмихна широко.

– Чичо Джаспър?

– Ами да, Джаспър Чизъл. Той ми е кръстник. Вениша Хол – представи се Робин и протегна ръка.

Всичко у Уин напомняше някакво земноводно, включително влажната му длан. Наяве по-малко приличаше на гущер и повече на жаба с изявеното си коремче и тънки крака и ръце, с мазна оредяваща коса.

– И как тъй се оказа кръщелница на Джаспър?

– О, чичо Джаспър и татко са стари приятели – отвърна Робин, подготвила легендата си.

– От армията?

– От ландшафтното устройство – уточни Робин, като се придържаше към измислената си история.

– Аха – рече Герайнт. – Прекрасна коса. Естествена ли е?

– Да – отговори Робин.

Очите му отново обходиха тялото й. На Робин й струваше голямо усилие да продължи да му се усмихва. Накрая, след като се бе кискала, докато лицевите мускули я заболяха, се съгласи да му викне, ако има нужда от помощ, и продължи напред по коридора. Усещаше, че той я гледа, докато не зави зад ъгъла.

Също както се бе почувствал Страйк, след като бе открил навиците на Джими Найт да води съдебни дела, Робин усещаше, че е направила ценно прозрение относно слабото място на Уин. Според нейния опит мъже като Герайнт бяха смайващо склонни да вярват, че просташките им сексуални аванси са оценени и дори срещат отклик. Бе прекарала немалка част от секретарската си кариера да отблъсква и избягва подобни мъже, които приемаха елементарната учтивост като игрива покана и за които младостта и липсата на опит бяха неудържимо изкушение.

Запита се колко далеч е готова да стигне в търсенето на дискредитиращи неща за Уин. Докато вървеше по безкрайните коридори с престорена целенасоченост, че има документи за предаване, представи си се как се навежда над бюрото му в удобното отсъствие на Аамир, как бюстът й е на нивото на очите му, моли го за помощ или съвет, кикоти се на неприличните му шеги.

И тогава с внезапен скок на въображението си видя как Уин се устремява към нея с потно лице, зейнала, лишена от устни уста, усети ръцете му да приковават нейните към тялото, шкембето му да я притиска към шкафа отзад...

Безкрайната зеленина на мокета и столовете и тъмното дърво се размазват пред очите й, когато въображаемият контакт на Уин прераства в нападение. Втурна се през вратата насреща си, сякаш физически можеше да избяга от паниката си...

Дишай. Дишай. Дишай.

– Зашеметява те при първото виждане, а?

Мъжът звучеше добродушен и не много млад.

– Да – промълви Робин, без да осъзнава какво казва. Дишай.

– По заместване ли сте тук? – А после: – Добре ли сте, драга?

– Астма – поясни Робин.

И преди си бе служила с това извинение. Даваше й възможност да спре и да диша дълбоко, да се приспособи към реалността.

– Имате ли инхалатор? – попита загриженият портиер. Носеше ливрея, бяла връзка и бадж с богата украса. С неочаквано величествения си вид напомни на Робин за Белия заек, изскочил посред цялата обзела я лудост.