Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Когато най-после се включи в магистрала М6, Страйк се надяваше да се установи на скорост от сто километра в час, но някакъв тиквеник с воксхол корса реши да се лепне на задницата му.

– Ами задмини ме, мамка ти – изръмжа Страйк.

Нямаше намерение да променя собствената си скорост, след като се бе установил комфортно на нея, без да му се налага да използва изкуствения си крак повече от необходимото, и за известно време се мръщи в огледалото за обратно виждане, докато шофьорът на воксхола не схвана намека и не даде газ.

Като се отпусна, доколкото това вече му бе възможно зад волана, Страйк свали стъклото, за да пусне вътре прекрасния свеж летен ден, и остави мислите си да се отнесат към Били и изчезналата Суки Луис.

На мен тя няма да ми даде да копая , казал беше в офиса, като натрапчиво потупваше носа и гърдите си, но на вас ще позволи.

Коя ли беше „тя“?, почуди се Страйк. Може би новата собственичка на Седа Котидж? Нормално бе хората там да се възпротивят, ако Били поиска да разкопае цветните им лехи, та да дири трупове.

Бръкна с лявата си ръка в чантата с провизии, измъкна и разкъса със зъби пликче с чипс и си припомни за кой ли път, че цялата история на Били можеше да е химера. Суки Луис можеше да е къде ли не. Не всяко изчезнало дете се оказваше мъртво. Като нищо Суки можеше да е открадната от неуравновесен родител. Преди двайсет години, в бебешката възраст на интернет, несъвършените комуникации между регионалните полицейски участъци успешно можеха да се използват от хора, които биха пожелали да приемат нова самоличност или да я дадат на друг. И дори Суки да не бе жива вече, нищо не сочеше, че е била удушена, с изключение на твърдението на Били Найт как го е видял. Повечето хора със сигурност биха отсъдили в този случай, че има много дим, но не и огън.

Като налапа цяла шепа чипс, Страйк си каза, че когато въпросът опреше до това какво биха си помислили „повечето хора“, обикновено си представяше сестра си наполовина Луси, единствената от осемте му братя и сестри наполовина, с която бе споделял хаотичното си и изпълнено със странстване детство. За него Луси бе епитом на всичко конвенционално и лишено от фантазия, макар и двамата да бяха израснали в тясна близост със зловещото, опасното, плашещото.

Преди Луси да иде да заживее за постоянно при леля им и чичо им в Корнуол на четиринайсетгодишна възраст, майка им бе тътрила нея и Страйк по най-различни мизерни жилища – ту общински, ту под наем, ту при приятел, ту такива, в които се самонастаняваха. Рядко се задържаха някъде повече от шест месеца и децата бяха изложени на върволица от ексцентрични, увредени и страдащи от зависимости човешки създания. С дясната си ръка на волана и лявата, шареща за бисквити, Страйк си припомняше някои от кошмарните сцени, на които с Луси бяха станали свидетели като деца: овладения от психоза младеж, който се бореше с невидим дявол в сутеренния апартамент в Шордич, тийнейджъра, бичуван в псевдомистичната комуна в Норфък (най-ужасното място, където Леда ги бе водила според класацията на Страйк), Шийла, една от най-крехките приятелки на Леда, проституираща от време на време, която все плачеше заради мозъчното увреждане, нанесено на малкия й син от нейно агресивно гадже.

Това непредсказуемо и често ужасяващо детство бе оставило Луси с неутолим копнеж за стабилност и конформизъм. Беше омъжена за контрольор по качеството на производствените процеси, антипатичен на Страйк, имаше трима синове, които той почти не познаваше, и със сигурност би отписала историята на Били за удушеното момче/момиче като продукт на болно съзнание, би я замела бързо под килима при другите неща, за които не понасяше да мисли. Луси имаше потребност да се преструва, че насилието и странностите са изчезнали в миналото, мъртви като майка им, че след като Леда вече я нямаше, животът беше непоклатимо сигурен.

Страйк я разбираше. Колкото и различни да бяха, колкото и често тя да го изнервяше, той обичаше Луси. Само че не можеше да престане да я сравнява с Робин, докато наближаваше Манчестър. Робин бе израснала в среда, която за Страйк беше еквивалент на стабилността на средната класа, но тя притежаваше особен вид кураж, който на Луси й липсваше. И двете жени бяха познали насилието и садизма. Луси бе реагирала, като си зарови главата, подобно на щраус, с надежда те да не я достигнат вече, а Робин се изправяше пред тях почти всекидневно в разследване и решаване на престъпления и травми, движена от същия импулс активно да разплита усложненията и да изважда наяве истината, какъвто Страйк усещаше у себе си.