Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Кой знае? – отвърна тя с поглед все още към Кинвара Чизъл.

– И едно последно сведение. Току-що пристигна – каза Страйк. – Две деца са изчезнали в Оксфордшър в съответния период, отговарящ на историята на Били.

Последва кратка пауза.

– Още ли си насреща? – попита Страйк.

– Да... Мислех, че не си повярвал Чизъл да е удушил дете.

– Не го вярвам – потвърди Страйк. – Времето на двете случки не съвпада, а и ако Джими е знаел, че министър от правителството на торите е удушил дете, нямаше да чака двайсет години, за да се опита да го осребри. Само че все така искам да разбера дали Били не си въобразява, че е видял да удушават някого. Ще се поровя за имената, които Уордъл ми даде, и ако някое ми се види евентуално съответстващо, ще те помоля да преслушаш Изи. Тя може да помни нещо за дете, изчезнало близо до Чизъл Хаус.

Робин не каза нищо.

– Както споделих с теб в пъба, Били е много болен. Вероятно нищо не е – додаде Страйк с леко отбранителен тон. Както двамата с Робин добре знаеха, и преди беше пренебрегвал добре платени задачи и богати клиенти, за да се втурне по дирите на загадки, които други не биха разбутвали. – Аз просто...

– ...не можеш да намериш мира, докато не си проверил – каза Робин. – Добре, разбирам те.

Нямаше как да види, че Страйк се усмихна и потърка уморените си очи.

– Е, пожелавам ти късмет утре – каза той. – Ако ти трябвам, търси ме на мобилния.

– Ти какво ще правиш?

– Ще се занимавам с документация. Бившата съпруга на Джими Найт не работи в понеделник. Във вторник ще ида до Манчестър да я намеря.

Робин изпита внезапна носталгия при спомена за предишната година, когато двамата със Страйк бяха поели заедно на път да разпитват жени, изоставени от опасни мъже. Почуди се дали и той си го бе помислил, докато планираше това си пътуване.

– Ще гледаш ли Англия – Италия? – попита го.

– Да – отвърна той. – Няма друго, нали?

– Не – побърза да отговори тя. Не искаше да прозвучи, сякаш се опитва да го задържи на телефона. – Е, дочуване.

Прекъсна обаждането още докато той се сбогуваше и захвърли телефона си на леглото.

„Няма да се оставя да рухна заради страх от това какво може да се случи. “

На следващата сутрин Робин се събуди от задъхване с пръсти, вкопчени в собствената й шия, в опит да се освободи от несъществуваща хватка. Вече беше при вратата на спалнята, когато Матю се събуди объркан.

– Няма нищо, добре съм – измърмори, преди той да е успял да формулира въпрос, и опипом затърси дръжката на бравата, за да се махне по-бързо.

Изненадата беше, че не се бе случвало по-често, след като веднъж бе чула историята за удушеното дете. Робин знаеше много добре какво е да те стискат плътно сключени около врата ти пръсти, да чувстваш как съзнанието ти се изпълва с мрак, да си наясно, че те делят секунди от края на съществуването ти. Подгонена бе да търси терапия от фрагментирани късове реалност, които я бодяха с острите си ръбове и не приличаха на нормални спомени, а притежаваха властта внезапно да я изтръгнат от тялото й и да я запратят обратно в миналото, където подушваше пожълтелите от никотин пръсти на удушвача и усещаше тялото на нападателя с ножа под потната му риза, допряно до гърба й.

Тя заключи вратата на банята и седна на пода, облечена с широката тениска, с която бе спала, да се фокусира върху дишането си, върху усещането на студените плочки под босите си крака, да следи, както бе учена, бързото биене на сърцето си, бликналия във вените й адреналин, да не се бори с паниката си, а да я наблюдава. След известно време съзнателно обърна внимание на слабия дъх на лавандула от течния сапун, с който се бе къпала снощи, и чу шума от прелитащ самолет.

В безопасност си. Беше сън. Само сън.

През две затворени врати до слуха й се донесе алармата за събуждане на Матю. Няколко минути по-късно той почука на вратата.

– Добре ли си?

– Напълно – извика му Робин през течащата от крана вода.

Отвори вратата.

– Всичко наред ли е? – изгледа я изпитателно той.

– Просто ми се допишка – ведро отговори Робин и се отправи към спалнята, за да постави цветните си контактни лещи.

Преди да започне работа при Страйк, Робин имаше договор с агенция, наречена „Временни решения“. Офисите, в които я бяха пращали, се бяха объркали в паметта й и там вече присъстваха само аномалии, ексцентрици и странности, свързани с тях. Спомняше си алкохолизирания шеф, чиито диктувани писма тя редактираше в движение от добро сърце; чекмеджето, което бе отворила и откри вътре комплект зъбни челюсти и мръсни долни гащи; изпълнения с надежди млад мъж, който я бе наричал Боби и се беше опитвал да флиртува с нея през опрените им един в друг монитори; жената, облепила работното си място със снимки на актьора Иън Макшейн; момичето, което бе скъсало с приятеля си по телефона насред общия офис, безразлично към внезапното притихване на всички останали. Робин се съмняваше, че някой от тези хора, с които бе имала мимолетен контакт, я помнеше по-добре, отколкото тя тях, та дори плахият ухажор, който я беше кръстил Боби.