Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Месото с ориз по тайландски беше превъзходно, разговорът им – лековат и забавен. Страйк не разправи на Лорелай нищо за новия случай, освен че се надяваше той да се окаже едновременно доходен и интересен. След като заедно измиха съдовете, оттеглиха се в спалнята с нейните бонбоненорозови стени и завесите с каубойки и понита, нарисувани като по анимационните филми.

Лорелай обичаше да се появява във впечатляващ вид. Тази вечер в леглото тя носеше дълги копринени чорапи и черен корсет. Имаше рядко срещаната дарба да създава еротична атмосфера, без да стига до пародия. Може би с липсващия си крак и счупен нос Страйк би трябвало да се почувства нелепо в този будоар, тъй фриволен и симпатичен, но тя разиграваше Афродита срещу неговия Хефест дотолкова изкусно, че понякога успяваше да прогони от съзнанието му мислите за Робин и Матю.

Малко удоволствия бяха сравними с предоставяните от жена, която истински те желае – това си мислеше той на следващия ден по обед, докато седяха един до друг край масичка на улично кафе, всеки четящ своя вестник. Страйк пушеше, а Лорелай разсеяно прокарваше съвършено лакираните си нокти по опакото на дланта му. Защо тогава вече й бе казал, че му се налага да работи този следобед? Вярно, трябваше да остави подслушвателните устройства в дома на Чизъл на Белгрейвия, но лесно би могъл да прекара още една нощ с нея, да се върне в спалнята при копринените чорапи и корсета. Перспективата беше без съмнение примамлива.

Само че нещо неумолимо вътре в него отказваше да се предаде. Две последователни нощи биха нарушили модела, а оттам имаше само малка крачка до истинска интимност. В съкровената си същност Страйк не можеше да се види като съжителстващ с жена, семеен или баща на деца. Планирал бе някои от тези неща с Шарлот в дните, когато се приспособяваше към живот без половин крак. Самоделно взривно устройство на прашен път в Афганистан бе запратило Страйк от избраното съществуване в съвсем ново тяло и нова реалност. Понякога възприемаше предложението си за брак към Шарлот като най-екстремна изява на временната му дезориентация след ампутацията. Трябваше да се учи наново как да ходи и още по-трудното – как да живее извън армията. От дистанцията на изминалите две години виждаше себе си как се е опитвал да се вкопчи в част от миналото си, след като всичко друго му се бе изплъзнало. Предаността към армията прехвърляше върху общо бъдеще с Шарлот.

– Добър ход – заявил беше без колебание старият му приятел Дейв Полуърт, когато Страйк му съобщи за годежа. – Жалко би било да пропилееш уменията си за битки. Само че сега рискът да загинеш е леко повишен, приятел.

Наистина ли някога бе вярвал, че ще се стигне до сватба? Как си бе представял Шарлот да се примири с живота, който можеше да й предложи? След всичко преживяно нима се бе надявал, че могат да преминат през пречистване заедно, след като всеки бе увреден по свой си грозен начин? Докато седеше под слънцето с Лорелай до него, на Страйк му се струваше, че в продължение на няколко месеца едновременно го бе вярвал с цялото си сърце и бе знаел, че е невъзможно. Не беше кроил планове за повече от две-три седмици напред, прегръщал бе Шарлот нощем, сякаш е последният човек, останал на планетата, сякаш Армагедон можеше да ги раздели.

– Искаш ли още кафе? – обади се Лорелай.

– По-добре да тръгвам – отвърна Страйк.

– Кога ще те видя? – попита го, след като той плати на келнера.

– Казах ти, новата задача е голяма и сложна. Известно време няма да съм в състояние да предскажа в какви часове ще се налага да работя. Ще ти позвъня утре. Ще излезем някъде в първата вечер, която ми се освободи.

– Добре – отговори тя и се усмихна, после добави тихо: – Целуни ме.

Той го направи. Тя притисна плътните си устни към неговите и прати ярки и неудържими спомени от ранната утрин. Откъснаха се един от друг. Страйк се усмихна, каза й довиждане и я остави да седи под слънцето с вестника й.

Министърът на културата не покани Страйк да влезе, когато отвори вратата на къщата си на Елбъри Стрийт. Нещо повече, Чизъл изглеждаше нетърпелив детективът да си тръгне възможно най-бързо. След като взе кутията с подслушвателните устройства, измърмори:

– Да, добре, ще имам грижата тя да ги получи. – Канеше се да затвори вратата, когато внезапно подвикна след Страйк. – А тя как се казва?

– Вениша Хол – отвърна Страйк.

Чизъл затвори, а Страйк уморено пое обратно по улицата с тихи златисти къщи към метрото и Денмарк Стрийт.