Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Страйк затвори, а Лорелай се появи с чаша червено вино за него.

– Искаш ли помощ в кухнята? – попита Страйк, но без да помръдне.

– Не, стой си тук, няма да се забавя – отвърна тя с усмивка. Хареса му домакинската й престилка в стила на петдесетте години.

Когато тя се оттегли в кухнята, той запали цигара. Лорелай не пушеше, но не възразяваше срещу цигарите „Бенсън & Хеджис“ на Страйк, стига той да използваше кичозния пепелник, украсен с подскачащи пудели, който му бе оставила за целта.

Докато пушеше, си призна, че завижда на Баркли, задето ще се инфилтрира в крайнолявата група на Найт. Беше точно типът работа, която най-много му допадаше във военната полиция. Припомни си четиримата войници в Германия, увлекли се по идеите на местна крайнодясна групировка. Страйк бе успял да ги убеди, че споделя стремежа им към бяла етнонационалистическа супердържава, вмъкна се на събрание и осигури четири ареста и изправяния пред съд, донесли му огромно удовлетворение.

Включи телевизора и известно време гледа новините по Канал 4, пийваше вино и пушеше в приятно предвкусване на тайландския специалитет и на други удоволствия за сетивата. Един път и той да се наслади на онова, което толкова много работещи приемаха за даденост, а на него самия рядко му се случваше – облекчено отпускане в петък вечер.

Страйк и Лорелай се бяха срещнали на рожден ден на Ерик Уордъл. В известно отношение бе неловка вечер, защото Страйк се видя за пръв път с Коко, след като й бе казал по телефона, че не проявява интерес към нова среща. Коко много се напи и в един през нощта, докато седеше на канапе, увлечен в разговор с Лорелай, тя прекоси дневната, лисна в лицата на двамата им чаша червено вино и отпраши в нощта. Страйк не научи, че Коко и Лорелай били стари приятелки, чак до сутринта, когато се събуди в леглото на Лорелай. Сметна това повече за проблем на Лорелай, отколкото за свой. А тя на свой ред бе предоволна да получи компенсация в лицето на Страйк, след като Коко вече не желаеше да има нищо общо с нея.

– Как го правиш? – попитал бе Уордъл искрено недоумяващ при следващата им среща. – Да му се не види! Ще ми се да усвоя и аз...

Страйк бе повдигнал плътните си вежди и Уордъл млъкна, след като бе опасно близо да му направи комплимент.

– Няма тайна – отвърна Страйк. – Някои жени просто си падат по дебели еднокраки мъже с коса, подобна на срамни косми, и със счупен нос.

– Зле говори за службите ни, занимаващи се с душевното здраве на населението, че такива ги пускат свободно да ходят по улиците – заяви Уордъл и Страйк се разсмя.

Лорелай беше истинското й име и не бе взето от митичната сирена на Рейн, а от героинята на Мерилин Монро в „Господата предпочитат блондинки“, любимия филм на майка й. Мъжете я проследяваха с очи, когато минаваше покрай тях по улицата, но тя не извикваше у него нито дълбокия копнеж, нито режещата болка, които бе познал с Шарлот. Дали причината бе, че Шарлот бе отнела способността му за нови силни чувства, или просто на Лорелай й липсваше нужната магия, той не можеше да каже. Нито Страйк, нито Лорелай бяха изричали „Обичам те“. В случая със Страйк това беше, защото колкото и желана и забавна да я намираше, не би могъл да го заяви искрено. Удобно му бе да приема, че така е и при Лорелай.

Тя неотдавна бе приключила петгодишна връзка със съжителство, когато след няколко продължителни погледа през тъмната дневна на Уордъл той бе отишъл при нея да я заговори. Искал бе да й повярва, когато му каза колко прекрасно било да има апартамента само за себе си и да си върне свободата, само че напоследък долавяше мънички следи на недоволство, когато й съобщаваше, че трябва да работи през уикенда, подобни на първите тежки капки дъжд, предшестващи буря. Тя го отричаше, когато бъдеше поставена натясно: не, не, разбира се, че не, след като се налага да работиш...

Но Страйк бе изложил безкомпромисните си условия още от самото начало на връзката: работата му бе непредсказуема, а финансовото състояние лошо. Единствено нейното легло възнамеряваше да посещава, но ако тя търсеше предсказуемост и трайност, той не бе мъжът за нея. Тя даде вид да е задоволена от уговорката и ако това се бе променило в течение на десетте месеца, Страйк бе готов да сложи край, без да се почувства засегнат. Може би тя го усещаше, защото не предизвикваше никакви спорове. Това го радваше и не само защото искаше да си спести неприятности. Харесваше Лорелай, приятно му бе да спи с нея и я намираше напълно добра за връзка, потребна му в дадения момент – по причини, над които не желаеше да размишлява, но които добре му бяха ясни.