Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Докато вървяха към метрото, Страйк й обясни, че Баркли ще следи Джими Найт.

– Аз не мога да го правя – въздъхна със съжаление. – Вече се показах и пред него, и пред приятелчетата му от СМОСО.

– Какво ще вършиш тогава? – попита го тя.

– Ще запушвам дупки, ще проследявам хипотези, ще поемам нощните задачи, ако изникнат такива.

– Горката Лорелай – подхвърли Робин.

Изплъзна й се, преди да успее да се спре. Покрай тях трафикът ставаше все по-натоварен и когато Страйк не отговори, тя реши, че не я е чул.

– Чизъл спомена ли загиналия си в Ирак син? – попита го, за да замаже предишната си реплика.

– Да – отговори Страйк. – Фреди очевидно е бил любимото му дете, което не говори добре за преценката му.

– Какво искаш да кажеш?

– Фреди Чизъл беше негодник от класа. Много загинали съм разследвал, но никога толкова хора не са ме питали дали покойният офицер не е бил застрелян в гръб от своите.

Робин изглеждаше шокирана.

– De mortuis nil nisi bonum. („За мъртвите или добро, или нищо.“) Нали така? – попита Страйк.

Робин вече бе понаучила доста латински фрази, докато работеше със Страйк.

– Е – продума тя тихо, за пръв път намерила в сърцето си жалост към Джаспър Чизъл, – не можеш да очакваш от баща му да говори лошо за него.

Разделиха се по средата на улицата, като Робин отиде да си купи лещи, а Страйк се отправи към метростанцията.

Почувства се необичайно весел след разговора с Робин. При обсъждането на тази мъчна задача внезапно бяха изплували контурите на старото им приятелство. Харесал бе възбудата й при перспективата да иде в парламента, радваше се, че тъкмо той можеше да й предложи такъв шанс. Харесваше му дори начинът, по който подложи на изпитание допусканията му относно историята на Чизъл.

Вече бе на път да влезе в метростанцията, когато внезапно свърна встрани и вбеси бизнесмена, движещ се на педя разстояние зад него. Мъжът изсумтя гневно, едва избегнал сблъсъка, и продължи да крачи отсечено към метрото, докато нехаещият Страйк се облегна на една огряна от слънцето стена и се наслади на усещането на топлина, проникваща през сакото му, докато телефонираше на детектив инспектор Ерик Уордъл.

Страйк каза истината на Робин. Не вярваше, че Чизъл някога е удушил дете, но пък имаше нещо странно в реакцията му към историята на Били. Благодарение на сведението от министъра, че семейство Найт са живели близо до бащиния му дом, Страйк вече знаеше, че Били е бил „малко момче“ в Оксфордшър. Първата логична стъпка към успокояване на дискомфорта му по повод розовото одеяло беше да установи дали в района има изчезнали деца преди около двайсет години, които никога не са били намерени.

„...нека заглушим всичките си спомени в усещането си на свобода, радост и страст.“

Лорелай Бивън живееше в еклектично обзаведен апартамент над процъфтяващия си бутик за дрехи в Камдън. Страйк пристигна там в седем и половина вечерта с бутилка пино ноар в една ръка и прилепил с другата мобилния телефон към ухото си. Лорелай отвори вратата, усмихна се добродушно при познатата гледка той да говори по телефона на прага й, целуна го по устата, пое от ръката му виното и се върна в кухнята, откъдето се носеше апетитен мирис на месо с ориз по тайландски.

– ...или се опитай самият ти да се внедриш в СМОСО – каза Страйк на Баркли, като затвори входната врата зад себе си и продължи напред към дневната на Лорелай, в която доминираше репродукция с образите на Елизабет Тейлър от Уорхол. – Ще ти изпратя всичко, с което разполагам за Джими. Ангажиран е с различни групи. Нямам представа дали работи. Местната му кръчма е „Белият кон“ в Ист Хам. Мисля, че е фен на „чуковете“.

– Можеше и по-зле да е – отвърна Баркли, който говореше тихо, защото току-що бе приспал бебето, на което му никнеха зъби. – Можеше да е фен на „Челси“.

– Ще трябва да признаеш, че си служил в армията – посъветва го Страйк, като се отпусна в креслото и намести крака си на удобно поставена мека табуретка. – Личи ти от самолет.

– Няма проблем – съгласи се Баркли. – Ще бъда горкият заблуден хлапак, дето не е знаел в какво се забърква. Крайнолевите ги обичат тези неща. Нека ми наливат ум и разум.

Страйк се усмихна и извади цигарите си. При всичките му първоначални съмнения започваше да си мисли, че Баркли се бе оказал добро попадение.

– Добре, не предприемай нищо, докато не ти се обадя отново. Ще е по някое време в неделя.