Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Той ви беше най-голямото дете, нали?

– От общо четири – кимна Чизъл. – Две момичета – изрече небрежно, сякаш махваше с ръка на тях като някакви ти ми женски, плява в зърното – и другият ми син – додаде мрачно. – Той отиде в затвора. Сигурно сте чели по вестниците.

– Не – излъга Страйк, защото знаеше какво е да вадят личния ти живот на показ в пресата. Най-любезно беше, макар и вероятно неубедително, да се преструваш, че нищо не си чел, да оставиш хората да разправят своята версия на историята.

– Раф през целия си живот все се забърква в нещо – каза Чизъл. – Намерих му работа там.

Той посочи с дебелия си пръст далечната галерия.

– Не завърши образованието си по история на изкуството – поясни Чизъл. – Мой приятел е собственик на галерията и се съгласи да го вземе. Жена ми смята, че е изгубена кауза. Уби млада майка при катастрофа. Беше надрусан.

Страйк не каза нищо.

– Е, довиждане – пръв наруши мълчанието Чизъл, сякаш излизаше от меланхоличен транс. Отново подаде потната си ръка и Страйк я пое, после се отдалечи, облечен в дебелото си палто, толкова неподходящо за този прекрасен юнски ден.

Страйк пое по Сейнт Джеймсиз Стрийт в противоположната посока и докато крачеше, извади мобилния си телефон. Робин вдигна при третото позвъняване.

– Трябва да се видим – съобщи Страйк без уводни думи. – Имаме нова задача, голяма.

– По дяволите! – изпъшка тя. – Аз съм на Харли Стрийт. Не исках да те притеснявам, като знаех, че си на среща с Чизъл, но жената на Анди си счупила китката, паднала от стълба. Обещах на Анди да покривам Шмекера, та той да я откара в болницата.

– Да му се не види! Къде е Баркли?

– Още следи Уебстър.

– Шмекера в кабинета си ли е?

– Да.

– Ще рискуваме – реши Страйк. – В петък той обикновено се прибира право вкъщи. Това тук е спешно. Трябва да ти го кажа лице в лице. Можеш ли да се срещнеш с мен в „Червения лъв“ на Дюк ъв Йорк Стрийт?

След като бе отказал алкохол по време на обяда си с Чизъл, на Страйк му се пийваше бира, вместо да се връща в офиса. Ако в „Белия кон“ в Ист Хам бе изпъквал в костюма си, за Мейфеър беше идеално облечен и две минути по-късно влезе в „Червения лъв“ на Дюк ъв Йорк Стрийт, изискан викториански пъб, чиито месингови орнаменти и стъклопис му напомняха „Тотнъм“. Отнесе халба „Лъндън прайд“ на ъглова маса, издири на телефона си информация за Дела Уин и съпруга й и се зачете в статия за предстоящите параолимпийски игри, в която Дела бе често цитирана.

– Здравей – каза му Робин двайсет минути по-късно и остави чантата си на стола срещу него.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита я Страйк.

– Аз ще си взема – отвърна Робин. – Е? – изрече въпросително, като се върна след няколко минути с чаша портокалов сок в ръка. Страйк се усмихна на едва сдържаното й нетърпение. – За какво беше всичко това? Какво искаше Чизъл?

Пъбът представляваше едно общо полукръгло пространство около бар и вече бе препълнен с елегантно облечени мъже и жени, подхванали отрано уикенда си, или като Страйк и Робин, довършващи работата си на по питие. Като понижи глас, Страйк й предаде разговора си с Чизъл.

– О... – изрече Робин с безизразно лице, след като Страйк й изложи фактите. – Значи... ще се опитаме да изровим мръсотия срещу Дела Уин?

– Срещу съпруга й – поправи я Страйк. – И Чизъл предпочита фразата „чипове за спазаряване“.

Робин не каза нищо и отпи от портокаловия си сок.

– Изнудването е незаконно, Робин – припомни й Страйк, правилно разчел дискомфорта й. – Найт се опитва да измъкне четиресет бона от Чизъл, а Уин се опитва да го изтласка от поста му.

– И той ще ги изнудва в отговор, а ние ще му помагаме?

– Всеки ден изравяме нелицеприятна информация за разни хора – отсече Страйк. – Малко късно е сега да развиваме съвест по този въпрос.

Той отпи голяма глътка от бирата си, ядосан не само от отношението й, а че бе издал раздразнението си. Тя живееше със съпруга си в красива къща на китна уличка, а той си оставаше в двете обвявани от течение стаички, от които скоро щеше да бъде прогонен заради общото преустройство на улицата. Агенцията никога досега не беше получавала задача, която да даде работа на пълен работен ден за трима души вероятно в продължение на месеци. Страйк не се канеше да се извинява, че имаше желание да я поеме. Беше уморен след години бъхтене и треперене, че е излязъл на червено, когато агенцията останеше без поръчки. Имаше амбиции по отношение на този бизнес, които нямаше как да бъдат постигнати без натрупване на по-здравословно салдо в банката. И все пак се чувстваше задължен да защити позицията си.