Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Жена ми – обясни той на Страйк и размаха мобилния телефон в ръката си. – Пристига в града без предупреждение. Цупи се. Мисли си, че мога да зарежа всичко.

Чизъл протегна едра потна длан, която Страйк разтърси, после свали дебелото палто, което носеше въпреки топлия ден. Когато го направи, Страйк забеляза иглата върху оръфаната му полкова вратовръзка. Неосведомените биха взели фигурката за люлеещо се конче, но Страйк веднага я разпозна като Белия кон на Хановър.

– Кралските хусари – отбеляза той и кимна по посока на нея, когато двамата мъже седнаха.

– Да – потвърди Чизъл. – Джорджина, ще пия от онова шери, дето ми поднесе, като бях тук с Аластеър. А вие? – излая той към Страйк.

– Не, благодаря.

Макар и изобщо не така мръсен като Били Найт, Чизъл не издаваше никак свежа миризма.

– Да, Кралските хусари. Аден и Сингапур. Щастливи дни.

В момента не изглеждаше щастлив. Отблизо грубоватата му кожа изглеждаше като покрита със сивкав слой. В корените на острата му коса имаше пърхот, а под мишниците върху синята му риза се бяха очертали петна от пот. Министърът показваше всички отличителни белези, често срещани у клиентите на Страйк, на човек под силно напрежение и когато шерито му дойде, той изгълта повече от половината на един дъх.

– Да сядаме ли – предложи и без да дочака отговор, подвикна: – Джорджина, минаваме направо към обяда.

След като седнаха на масата, застлана с колосана бяла покривка като онези на сватбата на Робин, Джорджина им донесе дебели резени студен ростбиф и варени картофи. Беше типичната храна за английска забавачка, проста и непретенциозна, което й бе хубавото. Едва когато икономката ги остави сами в слабо осветеното помещение, пълно с маслени картини и още умрели риби, Чизъл заговори отново:

– Били сте на събранието на Джими Найт – заяви без увод. – Един цивилен полицай там ви е разпознал.

Страйк кимна. Чизъл тикна варен картоф в устата си, задъвка гневно и преглътна, преди да каже:

– Не знам кой ви плаща да изровите мръсотия за Джими Найт, нито какво вече може да имате срещу него, но във всички случаи съм готов да платя двойно за информацията.

– Боя се, че не разполагам с нищо срещу Джими Найт – каза Страйк. – И никой не ми е плащал да ида на събранието.

– А защо бяхте там тогава? – поиска да узнае Чизъл. – Не ми казвайте, че възнамерявате да протестирате срещу олимпиадата.

Толкова експлозивно изрече „п“ в „протестирате“, че малко парче картоф хвръкна от устата му през масата.

– Не – отвърна Страйк. – Опитвах се да открия човек, за когото си мислех, че може да е на събранието. Не беше.

Чизъл отново атакува ростбифа си, сякаш му бе нанесъл лична обида. За известно време единствените звуци бяха от потракването на вилиците и ножовете им върху порцелана. Чизъл набоде последните си останали варени картофи, лапна ги цели, пусна ножа и вилицата в чинията си и каза:

– Мислех си да наема детектив още преди да чуя, че наблюдавате Найт.

Страйк си мълчеше. Чизъл го изгледа с подозрение.

– Имате репутация на много добър.

– Много любезно, че го казвате – отговори Страйк.

Чизъл продължи да стрелка детектива с някакво гневно отчаяние, сякаш се чудеше дали може да се надява той да не се окаже поредното разочарование в живот, изобилстващ с такива.

– Изнудват ме, господин Страйк – заяви неочаквано. – Изнудват ме двама мъже, сключили временен и вероятно нестабилен съюз. Единият от тях е Джими Найт.

– Разбирам – каза Страйк.

Той също бе оставил прибрани заедно ножа и вилицата си. Джорджина се появи, сякаш усетила като някой екстрасенс, че двамата са приключили с основното блюдо. Разчисти чиниите и дойде отново със сиропиран пай. Едва когато се оттегли в кухнята и мъжете си бяха сервирали големи парчета от десерта, Чизъл подхвана отново историята си.

– Няма нужда от грозните подробности – отсече категорично. – Достатъчно е да знаете, че Джими Найт е наясно за нещо, сторено от мен, което не бих искал да бъде споделено с господата от четвъртата власт.

Страйк нищо не каза, но Чизъл явно бе възприел мълчанието му като оцветено с обвинение, защото добави остро:

– Не беше извършено престъпление. На някои вероятно не би им се понравило, само че не беше незаконно тогава... Е, все едно – рече Чизъл и отпи голяма глътка вода. – Найт дойде при мен преди няколко месеца и ми поиска четиресет хиляди лири, за да си мълчи. Отказах да платя. Той ме заплаши с разобличаване, но тъй като не изглеждаше да има доказателства за твърдението си, посмях да се надявам, че няма да е в състояние да осъществи заплахата си. Не последва материал в пресата и аз заключих, че съм бил прав да си мисля как няма доказателства. Той дойде пак няколко седмици по-късно и поиска половината от предишната сума. Отново отказах. И тогава, предполагам с намерение да засили натиска върху мен, се е обърнал към Герайнт Уин.