Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Ами ако наемат жена?

– Очевидно са го правили през осемдесетте – отвърна Робин, а изражението й бе едновременно развеселено и издаваше неодобрение. – Наричали я Джорджина.

„Най-добре е да не знаеш. Най-добре и за двама ни.“

В единайсет и половина на другия ден Страйк, облечен в костюм и гладко избръснат, излезе от метростанцията „Грийн Парк“ и тръгна покрай Пикадили. Двуетажни автобуси минаваха покрай магазините с луксозни витрини, които се възползваха от олимпийската треска да пробутват еклектична смесица от стоки: обвити в златисти хартийки шоколадови медали, спортни обувки с десена на националния флаг, плакати и вездесъщото лого, което Джими бе оприличил на разчупена свастика.

Страйк си беше оставил достатъчно време да стигне до „Пратс“, защото кракът отново го болеше след двата дни, когато не бе имал възможност да отнеме натоварването от протезата си. Надявал се бе технологичната конференция в Епинг Форест, където бе прекарал предишния ден, да му предостави паузи за почивка, но остана разочарован. Обектът му, неотдавна уволнен съдружник на зараждаща се компания, бе заподозрян, че се опитва да продаде ключовото им ново приложение на конкуренцията. В продължение на часове Страйк бе следвал младия мъж от щанд към щанд, документираше всичките му движения и срещи с надежда в някакъв момент онзи да се умори и да поседне. Само че той прекара пълни осем часа в ходене и стърчане прав – включително в бара за кафе, където клиентите стояха около високи масички и в бара за сандвичи, където също всички ядяха прави суши с пръсти от пластмасови кутийки. След дългите часове на Харли Стрийт по-предишния ден не беше учудващо, че свалянето на протезата снощи бе крайно дискомфортно изживяване – едва успя да отлепи подложката с гел, отделяща остатъка от крака му от изкуствения пищял. Докато минаваше покрай строгите белезникави арки на „Риц“, надяваше се в „Пратс“ да имат поне един удобен и достатъчно широк стол.

Зави по Сейнт Джеймсиз Стрийт, която го поведе по слабия си наклон към двореца Сейнт Джеймсиз. Страйк рядко посещаваше тази част на Лондон, предвид че нямаше нито средствата, нито склонността да пазарува от магазините за елегантно мъжко облекло, за оръжия или за вина, чиито търговски марки датираха от векове. Но докато приближаваше Парк Плейс, бе споходен от спомен от личния му живот. Вървял бе по тази улица преди повече от десет години заедно с Шарлот.

Тогава се бяха движили нагоре по склона, отиваха да се срещнат за обяд с баща й, сега вече покойник. Страйк беше в отпуск от армията и отскоро бяха възобновили онова, което за всичките им познати бе непонятна и обречена любовна връзка. Нямаше поддръжник за нея сред нито един от близките на двама им. Неговите хранеха към Шарлот чувства, вариращи от недоверие до остра неприязън, докато нейните винаги бяха приемали Страйк, незаконен син на рок звезда със съмнителна слава, като поредния израз на потребността на Шарлот да шокира и бунтарства. Военната кариера не представляваше нищо за семейството й или по-скоро бе още един знак за плебейската му непригодност да мечтае за ръката на красавица от добър род, тъй като джентълмените от класата на Шарлот не отиваха във военната полиция, а в гвардейските или в кавалерийските полкове.

Тя бе стискала ръката му много силно, когато влязоха в италиански ресторант някъде наблизо. Точното му място убягваше на Страйк в момента. Спомняше си само изражението на гняв и неодобрение, изписало се по лицето на сър Антъни Камбъл, когато се приближиха до масата. Страйк бе разбрал, преди още да бъде изречена и дума, че Шарлот не е казала на баща си за възобновяването на връзката им, нито че ще го доведе със себе си. Беше пропуск напълно в стил „Шарлот“ и вещаеше сцена в стил „Шарлот“. Страйк отдавна бе живял с подозрението, че тя създаваше ситуации поради неудовлетворимата си нужда от конфликт. Наред с постоянната си митомания беше склонна към изблици на унищожителна откровеност и към края на връзката им бе признала на Страйк, че едва ли не само по време на скандал се усеща жива.

Когато Страйк стигна до Парк Плейс, редица от боядисани в кремаво къщи, отклоняваща се от Сейнт Джеймсиз Стрийт, си даде сметка, че при внезапно сполетелия го спомен за Шарлот не изпита болка, и се почувства като алкохолик, който за пръв път подушва бира, без да се окъпе в пот и да му се налага да се бори с отчаян копнеж. „Може би това му беше краят“, каза си, когато застана пред черната врата на „Пратс“ с балюстрадата от ковано желязо отгоре. Може би две години след като тя му бе казала непростимата лъжа и той си бе тръгнал окончателно, вече бе излекуван, изчистен от онова, което някога бе приемал, макар да не бе суеверен, като бермудски триъгълник, опасна зона, способна да го засмуче чрез притегателната сила на Шарлот към дълбините на болка и мъка.