Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Жалко – каза Робин, после бързо се поправи. – Не, исках да кажа, че това е добре. – Тя потърка очи. – Тази служба съвсем ти обърква етиката. Кой наблюдава Шмекера днес?

– Щях теб да помоля да го правиш – отговори Страйк. – Само че клиентът се обади вчера следобед. Забравил да ме уведоми, че Шмекера е на симпозиум в Париж.

Все още с поглед към тавана и замислено свъсил вежди, Страйк каза:

– Имаме два дни на онази техническа конференция, дето започва утре. Кое си избираш, Харли Стрийт или конферентния център в Епинг Форест? Шмекера ли предпочиташ да наглеждаш утре, или да прекараш деня сред стотици вонящи компютърни гении в тениски със супергерои?

– Не всички компютърджии вонят – упрекна го Робин. – Приятелят ти Спанър е чистичък.

– Не съди за Спанър по количеството дезодорант, което изпръсква, преди да дойде тук – възрази Страйк.

Спанър, който бе осъвременил компютърната и телефонната им система, когато бизнесът се бе разраснал отведнъж, беше по-малкият брат на Ник, стар приятел на Страйк. Изпитваше привличане към Робин, както и на нея, и на Страйк им беше ясно.

Страйк продължи да потърква брадичка и да разсъждава над вариантите.

– Ще се обадя на Чизъл да видя какво има предвид – каза накрая. – Знае ли човек, може да се окаже по-голяма задача, отколкото на онзи адвокат, дето жена му кръшка. Той е следващият в списъка на чакащи, нали?

– Или той, или американката, омъжена за търговеца на ферарита. И двамата чакат.

Страйк въздъхна. Изневерите съставяха голяма част от служебните им задачи.

– Дано съпругата на Чизъл не хойка. Добре ще ми дойде малко промяна.

Канапето издаде обичайните си пръдливи звуци, когато Страйк стана от него. Когато влезе във вътрешния кабинет, Робин подвикна след него:

– Да взема ли да довърша документацията тогава?

– Да, ако обичаш – отвърна Страйк и затвори вратата зад себе си.

Робин се завъртя към компютъра си. Чувстваше се весела. На Денмарк Стрийт уличен музикант беше запял „Недей, жена, не плачи“, а и докато говореха за Джими Найт и семейство Чизъл, беше имала чувството, че са Страйк и Робин отпреди година, преди той да я уволни, преди тя да се омъжи за Матю.

Междувременно във вътрешния кабинет на обаждането на Страйк бе отговорено почти мигновено.

– Чизъл – изграчи мъжът отсреща.

– Корморан Страйк е – представи се детективът. – Преди малко сте говорили със съдружничката ми.

– А, да – отвърна министърът, който звучеше, сякаш се возеше на задната седалка на кола. – Имам работа за вас. Не бих желал да го обсъждам по телефона. Днес през деня и довечера съм зает, за съжаление, но среща утре ме устройва.

Как гледахме с теб лицемерите... пееше музикантът долу на улицата.

– Съжалявам, няма никакъв шанс утре – отвърна Страйк, загледан в прашинките, носещи се в падащия слънчев лъч. – Всъщност чак до петък нямам никаква възможност. Ще ми подскажете ли за каква работа става дума, господин министър?

Отговорът на Чизъл бе едновременно напрегнат и ядосан.

– Не мога да говоря по телефона за това. Ще ви се реванширам за срещата, ако това имате предвид.

– Не опира до пари, а до време. Графикът ми е запълнен до петък.

– О, за бога...

Чизъл отдръпна телефона от устата си и Страйк го чу да беснее срещу някой друг.

– ...наляво, глупако! Наляво, да му се не види! Не, ще вървя пеша! Отвори вратата!

Страйк чу глухия отговор на притеснен човек:

– Съжалявам, господин министър, улицата беше затворена в тази посока...

– Остави, няма значение... Отвори проклетата врата!

Страйк изчака с повдигнати вежди. Чу врата на кола да се затръшва, бързи стъпки, после Джаспър Чизъл заговори отново с уста плътно до телефона:

– Работата е спешна! – изсъска.

– Ако не може да чака до петък, боя се, че ще трябва да намерите друг.

Краката ми единственото ми превозно средство са... пееше уличният музикант.

Чизъл помълча няколко секунди, после каза:

– Трябва да сте вие. Ще обясня, като се видим, нека е петък тогава. Елате в дванайсет в „Пратс Клъб“. На Парк Плейс. Ще ви черпя обяд.

– Добре – отвърна Страйк, вече силно заинтригуван. – Ще се видим в „Пратс“.

Той се върна в офиса, където Робин отваряше и сортираше поща. Когато й съобщи резултата от разговора, тя издири „Пратс“ в Гугъл.

– Не знаех, че още съществуват такива места – коментира Робин изумена, след като прекара една минута да чете на монитора.

– Какви места?

– Това е клуб за джентълмени... съвсем в тори стил... не се допускат жени освен като гости за обяд на клубните членове... и „за да се избегне объркване – прочете Робин от страницата в Уикипедия, – всички служители мъже са наричани Джордж“.