Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Простете, не знам за кого...

– Съпругът на Дела Уин.

– Дела Уин, министърът на спорта? – попита стъписан Страйк.

– Да, естествено, че Дела Уин, министърът на спорта – тросна се Чизъл.

Почитаемата Дела Уин, както Страйк добре знаеше, беше жена от Уелс, малко над шейсетгодишна, сляпа по рождение. Без значение от партийната й принадлежност към „Либералните демократи“ много хора изпитваха дълбоко уважение към нея още от времето, когато бе адвокат по защита на човешките права, преди да получи място в парламента. Обикновено фотографирана с кучето й водач, бледожълт лабрадор, напоследък тя беше в центъра на медийното внимание, тъй като под нейна егида се провеждаха параолимпийските игри. Беше посетила „Сели Оук“ по времето, когато Страйк лежеше в болницата и се приспособяваше към загубата на крака си в Афганистан. Той остана приятно впечатлен от нейната интелигентност и съпричастност. За мъжа й не знаеше нищо.

– Не ми е известно дали Дела е наясно какво е замислил Герайнт – каза Чизъл, като набоде парче пай и продължи да говори, докато го дъвчеше. – Вероятно знае, но си пази ръцете чисти. Принципът на достоверното отрицание. Няма как светицата Дела да се замесва в шантаж, нали така?

– Нима съпругът й ви поиска пари? – невярващ попита Страйк.

– О, не, не. Герайнт иска да бъда изтикан от поста си.

– Има ли конкретна причина за това?

– Помежду ни съществува вражда отпреди много години, водеща началото си от напълно неоснователна... Но това е без значение – отсече Чизъл с ядосано поклащане на глава. – Герайнт дойде при мен с приказки от рода „надявам се да не е истина“ и „предлагам ти шанс да обясниш“. Той е противен дребосък, прекарал живота си да държи ръчната чанта на жена си и да вдига телефона вместо нея. Естествено, че го привлича идеята да може да упражнява реална власт.

Чизъл пийна шери.

– Та както виждате, приклещен съм в неудобна позиция, господин Страйк. Дори да бих се съгласил да платя на Джими Найт, от другата страна ме подпира човек, който иска да бъда опозорен и който е в състояние да се добере до доказателство.

– По какъв начин би могъл Уин да получи доказателство?

Чизъл лапна още един голям залък пай и се огледа през рамо да се увери, че Джорджина е в кухнята и няма да чуе.

– Както разбрах – промърмори и от пълните му устни се разхвърчаха трохи, – можело да има снимки.

– Снимки? – повтори Страйк.

– Уин няма как да ги притежава, разбира се. Ако ги имаше, всичко щеше да е приключило вече. Но може да открие начин да се сдобие с тях. Да.

Той тикна последното парче от десерта в устата си и заяви:

– Естествено, има шанс снимките да не ме инкриминират. Доколкото знам, няма отличителни белези.

Сега вече Страйк бе в истинско недоумение. Сърбеше го да попита „Отличителни белези за какво, господин министър?“, но се въздържа.

– Всичко се случи преди шест години – продължи Чизъл. – Неведнъж преповтарях цялата проклета история в главата си. Налице бяха и други замесени, които може да са се разприказвали, но се съмнявам, силно се съмнявам. Имат твърде много за губене. Не, всичко се свежда до онова какво могат да изровят Найт и Уин. Подозирам, че ако Уин се добере до снимките, ще иде направо в медиите. Надали това би било първият избор на Найт. Той просто иска пари.

– Та ето ме, господин Страйк, отпред пропаст, отзад вълци. От седмици вече живея с това надвиснало над главата ми. Никак не е приятно.

Той се взря в Страйк с малките си очи, при което силно заприлича на детектива на къртица, мигаща пред издигнатата да я смаже лопата.

– Като чух, че сте били на онова събрание, допуснах, че разследвате Найт и може да имате някоя мръсотия срещу него. Стигнах до извода, че единственият изход от тази дяволска ситуация е да открия нещо, което да използвам срещу всеки един от тях, преди да се докопат до онези снимки. Отвръщай на огъня с огън.

– На шантажа с шантаж? – вдигна вежди Страйк.

– Не искам нищо от тях, освен да ме оставят на мира, по дяволите – изрече остро Чизъл. – Чипове за спазаряване, само това ми трябва. Действах в рамките на закона – заяви твърдо – и в съгласие със съвестта си.

Чизъл не беше човек за харесване, но Страйк си представяше какво мъчение е очакването да бъдеш публично изобличен, особено за човек, вече понесъл немалко скандали. Беглото проучване, което бе направил на евентуалния си клиент предишната вечер, бе предоставило пикантни подробности за любовната връзка, сложила край на първия му брак, за факта, че втората му жена бе лекувана в клиника за „нервно изтощение“ и за предизвиканата от въздействие на наркотици катастрофа, при която по-малкият му син бе убил млада майка.