Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Служил си в армията, нали? – попита тя, но Джими я заглуши с въпроса си.

– Откъде е знаел Били как да те намери?

– Вероятно от телефонния указател – предположи Страйк. – Не живея в пещера все пак.

– Били не умее да използва телефонния указател.

– Така или иначе беше успял да открие офиса ми.

– Никакво мъртво дете няма – отсече рязко Джими. – Всичко е в главата му. Повтаря го от време на време, като има пристъп. Не видя ли тика му?

Джими имитира с брутална точност компулсивните движения с подскачаща между носа и гърдите ръка. Флик се разсмя.

– Да, видях го – отвърна Страйк без усмивка. – Значи не знаеш къде е?

– Не съм го виждал от вчера сутринта. За какво ти е?

– Както казах, не ми се видя в състояние да се скита сам.

– Много възвишено гражданско поведение от твоя страна – рече Джими. – Богатият и прочут детектив се тревожи за нашия Бил.

Страйк не каза нищо.

– Е, бил си в армията, нали? – настоя Флик.

– Да, бях – погледна Страйк надолу към нея. – Какво общо има това?

– Само казвам. – Леко се бе зачервила в справедливия си гняв. – Невинаги си се тревожил, че хора могат да пострадат, значи.

Страйк, запознат с типа хора, споделящи възгледите на Флик, не отговори. Сигурно би му повярвала, ако й бе казал, че е постъпил в армията с надеждата да пробожда дечица с щик.

Джими, който също не изглеждаше склонен да чува мнението на Флик за военните, отсече:

– Нищо му няма на Били. Понякога идва да спи у дома, после изчезва. Постоянно го прави.

– Къде живее, като не е при теб?

– У приятели – вдигна рамене Джими. – Не знам имената на всичките. – А после в противоречие с думите си добави: – Ще позвъня тук-там довечера да се уверя, че е добре.

– Направи го – кимна Страйк, допи бирата си наведнъж и подаде празната халба на татуиран работник от бара, който обикаляше в дворчето отпред и събираше чаши.

Страйк дръпна за последно от цигарата си, пусна я да прави компания на хилядите й посестрими върху напуканата настилка и я стъпка с протезата си, след което извади портфейла си.

– Направи ми услуга – каза той на Джими, измъкна визитка и му я подаде, – обади ми се, когато Били се появи. Бих искал да знам, че е в безопасност.

Флик изсумтя презрително, но Джими явно бе сварен неподготвен.

– Да, добре. Ще го направя.

– Знаете ли кой автобус най-бързо би ме закарал до Денмарк Стрийт? – попита ги Страйк. Не можеше да понесе още едно продължително ходене до метрото. А покрай пъба минаваха автобуси с обещаваща честота. Джими, който очевидно познаваше добре района, насочи Страйк към нужната му спирка.

– Много благодаря. – Докато прибираше портфейла във вътрешния джоб на сакото си, Страйк подхвърли небрежно: – Били спомена, че и ти си бил там, когато детето било удушено, Джими.

Флик бързо извъртя глава към Джими и това я издаде. Братът бе по-добре подготвен. Разшири ноздри, но иначе твърде достоверно се престори на неразтревожен.

– Да, той е изпипал цялата извратена сцена в болната си глава – отвърна. – В някои дни си мисли, че и покойната ни майка е била там. Очаквам да включи и баща ни.

– Тъжна работа – каза Страйк. – Надявам се да успееш да го откриеш.

Вдигна ръка за довиждане и ги остави да стоят в дворчето. Беше гладен въпреки пържените картофи, кракът му пулсираше и докато се добра до автобусната спирка, вече куцаше.

След петнайсет минути чакане автобусът пристигна. Двама пияни младежи през няколко седалки от Страйк водеха дълъг и повтарящ се спор относно качествата на новото попълнение на „Уест Хям“ Юси Яскелайнен, чието име никой от двамата не можеше да произнесе. Страйк се взираше невиждащо през мръсното стъкло, болката в крака го измъчваше, копнееше за леглото си, но не можеше да се отпусне.

Колкото и дразнещо бе да си го признае, пътуването до Чарлмонт Роуд не го бе освободило от глождещото го съмнение относно историята на Били. Споменът за внезапния уплашен поглед на Флик към Джими и най-вече изпуснатото от нея възклицание „Чизъл го праща!“ беше превърнал това глождещо съмнение в значителна и вероятно трайна пречка към душевното спокойствие на детектива.

„Смяташ ли да се задържиш тук? Трайно, имам предвид?“

Робин би била доволна да прекара уикенда в почивка след натоварената седмица на разопаковане и подреждане на мебели, но Матю очакваше с нетърпение предстоящото парти за нов дом, на което бе поканил голям брой свои колеги. Гордостта му бе подхранвана от интересната романтична история на улицата, построена за корабостроители и морски капитани в миналото, когато Детфърд е бил център на корабостроенето. Матю може да не се бе озовал в района на мечтите си, но къса калдъръмена уличка с красиви стари къщи беше, както той бе желал, „стъпка нагоре“, та макар двамата с Робин да бяха само под наем в спретнатата тухлена къщичка с нейните касетирани прозорци и барелефите на херувимчета над входната врата.