Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– ...от години, приятел, ясно? – изрече сърдито Джими. – Така че прави каквото искаш, сам се писа доброволец...

Отминаха и вече нищо не се чуваше. Страйк помогна на служителката да струпа последните столове и когато тя загаси осветлението, помоли я да го упъти към „Белия кон“.

Пет минути по-късно въпреки неотдавнашното си решение да се храни здравословно Страйк си купи пътьом пакет пържени картофи и продължи по Уайт Хорс Роуд, в края на който му казаха, че ще открие едноименния клуб. Докато ядеше, Страйк обмисляше най-добрия начин да подхване разговор с Джими Найт. Както показа реакцията на възрастния фен на Че Гевара на входа, облеклото на Страйк не извикваше особено доверие у протестиращите срещу капитализма. Джими имаше вид на обръгнал крайноляв активист и вероятно очакваше интерес от страна на властите в тази силно заредена атмосфера, предшестваща откриването на олимпийските игри. Всъщност Страйк и сега виждаше безличния синеок мъж да следва Джими с ръце в джобовете на джинсите си. Първата му работа трябваше да е да увери Джими, че не е там да разследва СМОСО.

„Белият кон“ се оказа грозна панелна сграда на оживено кръстовище срещу голям парк. Бял военен мемориал със спретнато подредени венци от макове на фундамента се издигаше като вечен упрек към външната площ на пивницата, където бетонът с прорасли в пукнатините бурени бе плътно покрит от стари угарки. Пиещите се бяха стълпили пред входа на бара и всички пушеха. Страйк забеляза Джими, Флик и още няколко души в група пред прозорец, украсен с огромно знаме на футболния клуб „Уест Хям“. Високият азиатец не се виждаше никъде, но цивилният полицай се мотаеше сам в периферията на групата им.

Страйк влезе вътре да си вземе бира. Украсата в помещението се състоеше основно от флагове с кръста на Сейнт Джордж и още рекламни атрибути на „Уест Хям“. Страйк си купи халба „Джон Смит“ и се върна навън, запали цигара и се приближи до групата на Джими. Стоеше вече до рамото на Флик, когато те осъзнаха, че едрият непознат в костюм иска нещо от тях. Разговорът спря и по всички лица пробяга подозрителност.

– Здравейте – каза Страйк. – Аз съм Корморан Страйк. Има ли шанс да поговорим за кратко, Джими? Става дума за Били.

– Били? – повтори Джими остро. – Защо?

– Видях се с него вчера. Аз съм частен детек...

– Чизъл го праща! – ахна Флик и се обърна уплашена към Джими.

– Затваряй си устата – изръмжа й той.

Докато останалите от групата оглеждаха Страйк със смесица от любопитство и враждебност, Джими му направи знак да го последва малко встрани. За изненада на Страйк Флик тръгна с тях. Мъже със странни подстрижки и фланелки на „Уест Хям“ кимнаха на активиста на разминаване. Джими спря до две стари бели колчета, преграждащи тротоара, увенчани с конски глави, огледа дали в близост няма някой, който да ги чуе, и се обърна към Страйк.

– Та как каза, че ти е името?

– Корморан. Корморан Страйк. Били брат ли ти е?

– По-малък брат, да. Каза, че дошъл при теб, така ли?

– Да. Вчера следобед.

– И си частен...

– Детектив. Да.

Страйк видя разпознаване в очите на Флик. Имаше закръглено бледо лице, което би изглеждало невинно без агресивната очна линия и несресаната доматеночервена коса. Тя отново бързо се обърна към Джими.

– Джими, той е...

– Шакълуелския изкормвач? – изрече въпросително Джими, като погледна Страйк над запалката си, докато палеше нова цигара. – Лула Ландри?

– Да, същият – потвърди Страйк.

С ъгълчето на окото си забеляза, че погледът на Флик пробяга надолу към краката му. Устата й се изви в презрителна гримаса.

– Значи Били е идвал да те види? – повтори Джими. – Защо?

– Каза ми, че станал свидетел как било удушено дете – каза Страйк.

Джими издуха гневно дима на няколко облачета.

– Да. Не е наред с главата. Шизоидно афективно разстройство.

– Наистина изглеждаше болен – съгласи се Страйк.

– И само това ли ти каза? Че е видял да удушават дете?

– Не ми се вижда малко – посочи Страйк.

Устните на Джими се извиха в невесела усмивка.

– Не му повярва, нали?

– Не – отговори искрено Страйк. – Но не мисля, че трябва да се скита по улиците в това състояние. Нужна му е помощ.

– Не намирам да е по-зле от обикновено, ами ти? – попита Джими Флик с някак изкуствено равнодушие.

– Не – отвърна тя и се обърна към Страйк с едва прикрита враждебност. – Има си спокойните и лоши моменти. Добре е, докато си пие лекарствата.

Акцентът й бе определено по-близък до средната класа сега, като беше далеч от приятелите си. Страйк забеляза, че е нарисувала очната си линия върху гурел в ъгъла на едното око. Беше прекарал голяма част от детството си сред мръсотия и му бе трудно да извини липсата на хигиена освен при много нещастни или болни хора, за които чистотата бе далечно понятие.