Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Някои имат и по-лошо детство – отбеляза Страйк.

Робин, която тъкмо си мислеше, че животът на Рафаел с майка му звучеше твърде подобен на този на Страйк като малък с неговата, все пак бе изненадана да го чуе така рязко да изразява мнението си.

– Мнозина имат и по-лош жребий от майка купонджийка – добави той, – а не стават убийци. Виж Били Найт. През повечето от живота си изобщо не е имал майка. Баща му, насилник и алкохолик, го е биел и оставял на произвола, поради което е получил тежко психическо заболяване, и все пак на никого не е посегнал. В разгара на психозата си дойде в моя офис, за да търси справедливост за друг човек.

– Да – побърза да се съгласи Изи, – това е вярно, разбира се.

Но Робин имаше усещането, че дори и сега Изи не бе в състояние да приравни болката на Рафаел и Били. Страданията на първия винаги щяха да предизвикват повече жалост у нея, отколкото тези на втория, защото един Чизъл по самата си същност и рождено право бе различен от сирачето, бито далеч от чужди погледи в гората, произхождащо от семейство на работници в имението, които поначало живееха по свои си закони.

– А ето го и него – обяви Страйк.

Били Найт току-що беше влязъл в ресторанта и по наболата му коса блестяха капки дъжд. Макар и още да беше много слаб, лицето му се бе позагладило, а дрехите му и самият той бяха по-чисти. Изписали го бяха от болницата едва преди седмица и в момента живееше при Джими на Чарлмонт Роуд.

– Здравейте – обърна се той към Страйк. – Извинете, че закъснях, пътуването с метрото отне повече време, отколкото очаквах.

– Няма проблем – изрекоха двете жени едновременно.

– Ти си Изи – каза той, като се настани до нея. – Отдавна не съм те виждал.

– Така е – отвърна Изи с прекомерна сърдечност. – Дълго време мина.

Робин протегна ръка през масата:

– Здравей, Били, аз съм Робин.

– Здравей – отвърна той и стисна ръката й.

– Искаш ли вино, Били? – предложи Изи. – Или бира?

– Не мога да пия заради лекарствата – каза й той.

– А, да, разбира се – смути се тя. – Ами, пийни вода тогава. Ето го менюто, още не сме поръчали...

След като келнерката дойде и си отиде, Страйк се обърна към Били:

– Дадох ти обещание, когато те посетих в болницата. Казах ти, че ще открия какво се е случило с детето, което си видял да удушават.

– Да – промълви Били очаквателно. Тъкмо с надеждата да чуе отговора на двайсетгодишна загадка бе пропътувал в дъжда разстоянието от Ист Хам до Челси. – По телефона ми казахте, че сте го разрешили.

– Да – отговори Страйк, – но искам да го чуеш от някой, който е съвременник на събитията и ги знае, та да схванеш цялата история.

– Ти ли? – обърна се Били към Изи. – Била си там? Горе при коня?

– Не, не – побърза да каже Изи. – Случи се през училищната ваканция.

Тя отпи глътка вино за кураж, остави чашата си, пое дълбоко дъх и заговори:

– С Физи гостувахме у съученици. После... чух какво се е случило. А се бе случило следното... Фреди си бе дошъл у дома от университета и беше довел няколко приятели със себе си. Татко ги оставил сами в къщата, защото трябвало да отиде в Лондон на официална вечеря с полка си. Фреди можеше да е... истината бе, че се държеше ужасно буйно понякога. Извадил доста много добро вино от избата и всички се напили. Едно от момичетата каза, че искал да провери доколко е истина историята за коня... Знаеш я – обърна се тя към Били, – местната мълва за Уфингтънския кон. „Ако се завъртиш три пъти в окото и си пожелаеш нещо...“

– Да – кимна Били. Тревожните му очи бяха огромни.

– По тъмно всички тръгнали от къщата, но Фреди, какъвто си беше... наистина беше необуздан... ги отклонил към вашата къща, Стеда Котидж. Защото искал да купи от марихуаната, която брат ти отглеждал.

– Да – отново потвърди Били.

– Фреди искал да вземе малко, та да пушат горе при коня, докато момичетата си намисляли желания. Разбира се, не е бивало да шофират. Вече били пияни. Когато стигнали до къщата ви, баща ви го нямало...

– Беше в хамбара – внезапно се обади Били. – Сковаваше една... знаете какво.

Пролича си как споменът проби напред в съзнанието му, събуден от нейния разказ. Страйк забеляза как лявата ръка на Били здраво държеше дясната, за да предотврати тика, който за Били очевидно имаше смисъла да го предварди от зло. Дъждът продължаваше да плиска по прозорците на ресторанта, а Серж Генсбур сега пееше Oh, je voudrais tant que tu te souviennes . . . [5] О, как ми се иска да си спомниш (фр.). – Б. пр.