Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Наистина беше почти в припадък отначало – прекъсна я Рафаел. Очите му бяха станали като стъклени и Робин знаеше, че той си припомня сцената, вижда я в съзнанието си. – Отпуснал се бе на канапето напълно немощен. Минах покрай него и влязох в кухнята, отворих моята кутия с играчки...

За част от секундата Робин зърна отново увитата в найлонов плик глава с прилепена към лицето прошарена коса, така че бе видима само черната дупка на зейналата уста. Рафаел бе сторил това; Рафаел, който в момента държеше насочен към лицето й револвер.

– ...но докато подреждах всичко, старият негодник отвори очи, видя ме да съединявам контейнера с хелий с тръбичката и взе че се свести. Стана с олюляване, грабна сабята на Фреди и се опита да се бие, но аз му я отнех и огънах острието в усилието си. Бутнах го на креслото, но той още се бореше и...

Рафаел показа с жест как е нахлузил плика на главата на баща си. – Дотам.

– А после – с все така пресъхнала уста добави Робин – си провел онези обаждания от телефона му, които би трябвало да ти създадат алиби. Кинвара ти е казала паролата му, то се знае. След което си излязъл, без да затвориш вратата както трябва.

Робин не знаеше дали си въобразява движение зад илюминатора вляво от себе си. Държеше погледа си прикован към Рафаел и леко потрепващото оръжие в ръката му.

– Повечето от всичко това не е подкрепено с преки доказателства – измънка той с все така изцъклени очи. – И Флик, и Франческа имат мотив да лъжат за мен... Не приключихме добре с Франческа... Може би все още имам шанс... Бих могъл...

– Няма шанс, Раф – каза Робин. – Кинвара няма да лъже още дълго в твоя полза. Като й кажат истината за „Скърбяща кобила“, за пръв път ще си даде сметка за ситуацията. Според мен ти си настоял да я премести в дневната, та да бъде запазена от влагата в спалнята за гости. Как го постигна? Измисли някаква тъпотия как ти напомня нейната умряла кобила? Ще разбере, че си възобновил връзката ви, когато си узнал истинската й стойност и че ужасните неща, които си й наговорил при скъсването, са били истина. И най-лошото от всичко е – добави Робин – как ще осъзнае, че когато сте чули натрапници в имота, този път реални, си пуснал навън жената, която уж обичаш, сама в тъмното по нощница, а ти си останал да пазиш...

– Стига! – викна внезапно той и отново притисна цевта на револвера в челото й. – Престани да говориш, по дяволите!

Робин остана да седи съвършено неподвижна. Представи си какво щеше да е усещането, когато той натиснеше спусъка. Беше казал, че ще стреля през възглавница, за да заглуши звука, но може би бе забравил, може би бе напът да изгуби контрол.

– Знаеш ли какво е в затвора? – попита той.

Тя се опита да каже „не“, но звукът не идваше.

– Шумът – прошепна той, – миризмата. Грозните тъпи хора, някои от тях същински животни. По-лоши от животни. Не бях знаел, че съществуват такива. А местата, където те карат да ядеш и да дрискаш... През цялото време ти наблюдават гърба, чакат да проявиш насилие. Тракането, крясъците, отвратителната мизерия. Предпочитам да бъда погребан жив. Няма да ида отново там... А щях да имам живот мечта. Щях да съм свободен, напълно свободен. Никога повече нямаше да слугувам на такива като проклетия Дръмънд. Има една вила на Капри, на която от дълго време съм хвърлил око. С изглед към Залива на Неапол. Щях да поддържам и приятен апартамент в Лондон... нова кола, щом паднеше забраната ми за шофиране... Представи си какво е да се разхождаш и да знаеш, че можеш да си купиш всичко, да направиш всичко. Живот мечта... Щях да отстраня няколко дребни проблема от пътя си, та да съм напълно уреден. Флик беше лесна: късна вечер, тъмна улица, нож в ребрата – жертва на улично престъпление. А Кинвара... веднъж щом само съставеше завещание в моя полза, след няколко години щеше да се озове със счупен врат след езда на кон или пък удавена в Италия... много зле плува... И тогава всички можеха да вървят по дяволите. Не бих имал нужда от никого. Щях да имам всичко... Ала това изчезна за мен – промълви той. Колкото и мургав да беше, тя видя, че кожата му е станала пепелява, а тъмните сенки под очите му ги караха да изглеждат кухи в здрача. – Изчезна завинаги. Знаеш ли какво, Вениша? Все пак ще ти пръсна мозъка, защото реших, че не те харесвам. Ще видя твоята глава да експлодира, преди това да стане с моята...

– Раф...

– Раф... Раф... – имитира я той с блеещ глас. – Защо всички жени си мислят, че са различни? Нито една от вас не е различна.