Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не мога да погледна хората в очите. Толкова е ужасно.

– А ти как си? – попита тя тревожно, когато Страйк се изправи иззад застланата с бяла покривка маса, за да приеме мокра прегръдка. – И, о, горката Робин, толкова съжалявам – добави тя и забърза към другата страна на масата, за да прегърне и нея, преди да продума разсеяно: – О, да, ако обичате, благодаря – на застаналата отстрани без усмивка келнерка, която пое шлифера и чадъра й.

Щом седна, Изи продума:

– Обещах си, че няма да плача – и мигом грабна колосана салфетка от масата и я притисна към очите си. – Прощавайте, правя го непрекъснато. Гледам да не притеснявам околните...

Тя прочисти гърло и изправи гърба си.

– Беше такъв шок – прошепна.

– Разбира се, не ще и дума – отвърна Робин и Изи й отправи усмивка през сълзи.

‘ C’est l’automne de ma vie – пееше Генсбур. – Plus personne ne m’ é tonne . . . ’ [4] Това е есента на живота ми... Никой не ме изненадва (фр.). – Б. пр.

– Лесно ли намерихте заведението? – осведоми се Изи в усилието си да стъпи на здравата почва на обичаен разговор. – Много е приятно, нали? – отбеляза, като ги приканваше да се възхитят на провансалския ресторант, за който Страйк си помисли още с влизането, че има излъчването на дома на Изи, само че в превод на френски. Присъстваше същата консервативна смесица от традиционно и модерно: черно-бели снимки по съвсем белите стени, столове и пейки, тапицирани в алена и тюркоазена кожа, и старомодни полилеи от бронз и стъкло с розови абажури.

Келнерката пристигна с менютата и им предложи да си поръчат питиетата.

– Дали да не изчакаме? – попита Изи и направи жест към празния стол.

– Той закъснява – отвърна Страйк, зажаднял за бира. – Нека си поръчаме пиенето.

В крайна сметка не бе останало нищо за разкриване. Днес бе ден, посветен на обяснения. Когато келнерката се отдалечи, отново надвисна неловко мълчание.

– О, боже, не знам дали си чул – заговори внезапно Изи на Страйк, облекчена, че е намерила тема, която за нея бе стандартна клюка. – Чарли са я приели в болница.

– Тъй ли? – рече той без признаци на особен интерес.

– Да, трябвало да е на легло. Има нещо, което май се наричаше изтичане на амниотична течност, и искат да я държат под наблюдение.

Страйк кимна безизразно. Засрамена от себе си, че искаше да узнае повече, Робин запази мълчание. Питиетата пристигнаха и Изи, твърде увлечена, за да забележи липсата на ентусиазъм у Страйк по тема, която за нея бе от взаимен интерес, продължи:

– Чух, че Джаго се разбеснял, като видял във вестника материала за вас двамата. Сигурно е много доволен, че сега тя е на място, където да я държи под око...

Но в този момент Изи най-сетне улови нещо в изражението на Страйк, което я накара да даде заден. Тя отпи от виното си, увери се, че никой от съседните маси не ги слуша, и додаде: – Сигурно полицията ви държи в течение. Нали знаете, че Кинвара е направила пълни самопризнания?

– Да – потвърди Страйк, – чухме за това.

Изи поклати глава и очите й отново се напълниха със сълзи.

– Толкова е ужасно. Приятелите ни не знаят какво да кажат... Аз самата още не мога да го повярвам. И то не е за вярване. Раф... Исках да ида да го посетя. Наистина имах нужда да се срещна с него... но той отказа. Не иска да вижда никого.

Тя глътна още вино.

– Трябва да се е побъркал. Няма как да не е болен, та да го извърши, нали? Със сигурност е душевноболен.

Робин си припомни тъмната баржа, където Рафаел с копнеж бе описвал мечтания от него живот, вилата на Капри, ергенския апартамент в Лондон и новата кола веднъж щом паднеше забраната му за шофиране, задето бе прегазил млада майка. Помисли си колко щателно бе планирал смъртта на баща си и грешките бяха допуснати само в резултат на спешността, поради която му се бе наложило да извърши убийството. В съзнанието й изникна изражението му над пистолета, когато бе попитал защо жените си мислят, че има някаква разлика между тях: майката, наречена курва, мащехата, съблазнена от него, Робин, която се канеше да убие, за да не отива сам в ада. Дали бе болен, в смисъл че трябваше да иде по-скоро в психиатрична институция, отколкото в затвора, който толкова го ужасяваше? Или мечтата му за отцеубийство обитаваше в зоната на здрача помежду болест и непреодолима злоба?

– Детството му беше ужасно – коментираше Изи, а после, след като нито Страйк, нито Робин реагираха на думите й, настоя: – Това е самата истина. Не искам да говоря зле за татко, но за него Фреди бе всичко. Татко не беше добър с Раф и Орка... имам предвид Орнела, майка му. Торк винаги е казвал, че тя е чисто и просто уличница от висока класа. Когато Раф не беше в пансиона, тътреше го със себе си в постоянно преследване на някой нов мъж.