Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Той посягаше към сплесканата възглавничка зад себе си.

– Ще си заминем заедно. Ще ми се да пристигна в ада със секси маце под ръ...

С мощен звук от разцепено дърво вратата се отвори. Рафаел се извъртя, насочил револвера към едрата фигура, влетяла вътре. Робин се метна над масата да хване ръката му, но Рафаел я блъсна назад с лакът и тя вкуси кръв от разцепената си устна.

– Раф, не, недей... недей!

Той се бе изправил в тясното пространство с цевта на револвера в устата си. Страйк, който бе разбил вратата с рамо, стоеше задъхан на крачки от него, а зад Страйк беше Уордъл.

– Хайде, направи го, страхлив малък лигльо – подкани го Страйк.

Робин искаше да протестира, но не можа да издаде и звук.

Раздаде се леко металическо изтракване.

– Извадих куршумите в Чизъл Хаус, тъпако – осведоми го Страйк, като закуцука напред и измъкна револвера от устата на Рафаел. – Не си чак толкова умен, за колкото се мислеше, а?

В ушите на Робин звучеше мощно звънтене. Рафаел сипеше ругатни на английски и италиански, крещеше заплахи, мяташе се и се извиваше, докато Страйк го блъсна над масата, та Уордъл да му сложи белезниците. Тя обаче с олюляване се отдалечи от групата като в сън, заднешком към кухнята в трюма, където имаше тенджери и тигани и край мъничка мивка, нелепа в своята делничност, стърчеше ролка домакинска хартия. Усещаше как устната й се подува от удара на Рафаел. Откъсна хартия, намокри я с вода от крана и я притисна към кървящата си уста, докато наблюдаваше през илюминатора униформени полицаи да бързат през черната порта, да прибират оръжието и да отвеждат борещия се Рафаел, когото Уордъл бе извел на брега.

Беше държана на прицел. Нищо не изглеждаше реално. Сега полицаи влизаха в баржата и излизаха, но всичко бе само шум и ехо, а после осъзна, че Страйк стои до нея и изглеждаше единственият реален сред хаоса.

– Как разбра? – попита тя задавено през студената мокра хартия.

– Просветна ми пет минути след като ти тръгна. Последните три цифри от номера, изпратил съобщенията уж от Матю, които ми показа, бяха същите като на един от нерегистрираните телефони. Тръгнах след теб, но вече те нямаше. Лейборн изпрати полицейски коли и оттогава не спирах да ти звъня. Защо не вдигаше?

– Телефонът ми беше в чантата с изключен звук. А сега е в канала.

Жадуваше за силно питие. Може би, мина й смътна мисъл през ума, някъде наблизо действително имаше бар. Предстоеше й да прекара дълги часове в Ню Скотланд Ярд, за да възстанови в подробности този последен час. Чувстваше се изтощена.

– Как разбра, че съм тук?

– Обадих се на Изи и я попитах познава ли Рафаел някого в околността на този фалшив адрес, на който те примами. Тя ми каза, че имал приятелка наркоманка от висшите кръгове, която притежавала баржа. Вече му се изчерпваха местата, където можеше да иде. Полицията наблюдава апартамента му от два дни.

– И си знаел, че револверът е празен?

– Надявах се да е празен – поправи я той. – Като нищо можеше да го е проверил и презаредил.

Той бръкна в джоба си. Пръстите му леко трепереха, докато палеше цигара. Всмукна и после каза:

– Много умно от твоя страна да го държиш да говори тъй дълго, Робин, но следващия път, като получиш обаждане от непознат номер, гледай да позвъниш и да видиш кой е насреща. И никога, ама никога повече не продумвай пред заподозрян нещо за личния си живот.

– Може ли да получа две минути – попита тя, като притискаше студената топка хартия към подутата си и кървяща устна, – в които да се порадвам, че не съм мъртва, преди да ме почнеш?

Страйк издуха облак дим.

– Да, имаш право – каза той и тромаво я придърпа в прегръдка.

„Миналото ти е мъртво, Ребека. Повече не упражнява власт над теб, няма нищо общо с онова, което си сега.“

Параолимпиадата дойде и отмина и септември полагаше всички старания да отмие спомена за дългите летни дни, белязани от вездесъщия национален флаг, когато Лондон в продължение на седмици бе в центъра на вниманието на света. Дъжд се лееше по високите прозорци на „Чейн Уок Брасери“ и шумът му се състезаваше с гласа на Серж Генсбур, който пееше „Черен тромбон“ от скрити колони.

Страйк и Робин пристигнаха заедно и току-що бяха седнали, когато Изи, избрала ресторанта заради близостта му до жилището си, се появи леко пораздърпана в шлифера си „Бърбъри“ и подгизнал чадър.

Страйк бе разговарял с клиентката им само веднъж след решаването на случая, и то кратко, защото Изи бе в пълен шок и твърде разстроена, за да каже много. Днес се срещаха по молба на Страйк, защото имаше един недовършен аспект в случая „Чизъл“. Изи бе казала на Страйк по телефона, докато уговаряха обяда, че почти не е излизала след арестуването на Рафаел.