Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Стори й се, че забеляза при Флик леко поклащане на глава, инстинктивна съпротива, още неугаснали последни въглени лоялност дори в бедата, в която се бе озовала.

– Трябва – настоя тихо Робин. – Ти беше следващата, която той щеше да убие, Флик. Знаеше твърде много.

„Предвидих всички вероятности... много отдавна при това .“

Двайсет минути по-късно Робин излезе от метростанцията на Уорик Авеню в част от Лондон, която почти не познаваше. Винаги бе изпитвала смътно любопитство към Малката Венеция. Екстравагантното й второ име Вениша й бе дадено, защото самата тя бе зачената в истинската Венеция. Без съмнение занапред щеше да асоциира този район с Матю и горчивата напрегната среща, която бе сигурна, че й предстои край канала.

Тръгна по улица с название Клифтън Вилас, където платани разпростираха прозрачни зелени листа на фона на кремави къщи, стените на които блестяха в златисто под вечерното слънце. Тихата красота на меката лятна вечер внезапно извика меланхолия у Робин, защото й напомни за точно такава вечер в Йоркшър преди десет години, когато бе бързала по пътя от къщата на родителите си, едва седемнайсетгодишна и залитаща на високите си токове, развълнувана донемайкъде заради първата си среща с Матю Кънлиф, който току-що бе взел шофьорския си изпит и щеше да я води в Харогейт.

А ето че сега отново вървеше към него, за да уредят окончателното прекратяване на съвместния им живот. Робин се презираше, задето се чувстваше тъжна и се отдаваше на спомени за радостни моменти, довели до любов, когато за предпочитане бе да се концентрира върху изневярата и грубото отношение.

Тя зави наляво, прекоси улицата и продължи да върви вече в студената сянка на тухлената стена, простираща се от дясната страна на Бромфийлд Роуд успоредно на канала, когато зърна полицейска кола да се движи с висока скорост от горния край на улицата. При вида й изпита прилив на сила. Беше като приятелско помахване от сегашния й реален живот, за да й напомни какво е истинското й предназначение и колко несъвместимо бе то с ролята на съпруга на Матю Кънлиф.

В стената бяха вградени две високи черни дървени врати, за които Матю й бе обяснил в съобщението си, че водят към бара край канала, но когато Робин се опита да ги отвори, оказаха се заключени. Огледа се нагоре и надолу по улицата, но нямаше и следа от Матю, така че бръкна в чантата за телефона си. Макар и на режим без звук, вече вибрираше с повикване. Точно когато го извади, електрическите врати се отвориха, тя мина през тях и едновременно с това допря телефона до ухото си.

– Здравей, тъкмо...

Страйк изкрещя в ухото й:

– Махай се оттам, не е Матю!

Няколко неща се случиха наведнъж.

Телефонът бе изтръгнат от ръката й. В рамките на една замръзнала секунда Робин регистрира, че нямаше никакъв бар наоколо, само част от неподдържан бряг край канала под мост, обкръжен с храсталаци, както и тантуреста запусната баржа на име „Одил“ във водата под нея. Юмрук я удари силно в слънчевия сплит и тя се преви одве с изкаран въздух. В същия момент чу плясък, когато телефонът й бе запратен в канала, а после някой я сграбчи за косата и за колана на панталоните и я повлече към баржата. Все още нямаше въздух в дробовете си, за да изкрещи. През отворена врата бе запратена вътре в лодката, удари се в тясна дървена маса и падна на пода.

Вратата се затръшна. Чу се прещракване на ключалка.

– Сядай – нареди мъжки глас.

Все още задъхана, Робин се надигна и приседна на дървена пейка до масата, покрита с тънка подплатена подложка, и когато се обърна, се озова пред дулото на револвер.

Рафаел се настани на стол срещу нея.

– Кой ти звъня току-що? – поиска да узнае той и тя заключи, че при физическото усилие, което бе вложил да я качи на лодката, и ужаса му, че тя може да вдигне шум и обаждащият се да го чуе, не бе имал време да погледне екрана на телефона й.

– Мъжът ми – излъга Робин шепнешком.

Скалпът й гореше там, където я бе дърпал за косата. Болката в гърдите й бе толкова силна, та се зачуди дали нямаше пукнато ребро. Докато все още се бореше да вкара въздух в дробовете си, за няколко секунди на дезориентация зърна ориста си в миниатюрна капсула от време. Видя Рафаел да изхвърля трупа й с привързани на него тежести в черната вода през нощта, а също и Матю, очевидно примамил я при канала, разпитван и може би обвинен. Видя опечалените лица на родителите и братята си на погребението й в Машам, видя Страйк, застанал в дъното на църквата, също като на сватбата й, бесен, защото онова, от което толкова се бе боял, се е случило и сега тя бе мъртва заради собствените си грешки.