Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

С КЛИЕНТ СЪМ И НЕ ЖЕЛАЯ ДА ОБСЪЖДАМ ТОВА ПРЕД НЕГО. ПРОСТО СЕ СРЕЩНИ С МЕН

Вече много ядосана, Робин написа в отговор:

Аз пък съм в Ню Скотланд Ярд. Намери тихо ъгълче.

Можеше да си представи любезната усмивка на Матю към клиента и непринудено изреченото му обяснение „Търсят ме служебно, извинете“, докато пише изпълнените си с ярост отговори.

Имаме въпроси за уреждане, а ти се държиш детински, като отказваш среща с мен. Или ела да говорим, или в осем ще позвъня на вестниците. Забелязвам как не отричаш, че спиш с него, между впрочем.

Негодуваща, но притисната в ъгъла, Робин написа:

Добре, да го обсъдим лице в лице. Къде?

Той й изпрати указания за бар в Малката Венеция. Все още разтърсена, Робин отвори вратата към съседната стая. Групичката сега бе скупчена около монитор с показана на него страница от блога на Джими Найт, от която Страйк четеше на глас:

– „...с други думи, една бутилка вино в „Льо Маноа о Кат’Сезон“ може да струва повече, отколкото самотна безработна майка получава за седмица, за да нахрани и облече семейството си и да плати наема.“ Прави ми впечатление конкретното посочване на ресторант в хотел – отбеляза Страйк, – когато упреква торитата за разюзданото им харчене. Това ме наведе на мисълта, че неотдавна е бил там. А после Робин ми каза, че „Блан дьо блан“ е името на един от апартаментите им, само дето не го разтълкувах толкова бързо, колкото би трябвало. Чак няколко часа по-късно ме осени.

– Отгоре на всичко останало той е и гаден лицемер – заключи Уордъл, застанал зад Страйк със скръстени на гърдите ръце.

– Търсихте ли го в Улстоун?

– И в оная дупка на Чарлмонт Роуд, и в Улстоун, и навсякъде – отвърна Лейъборн. – Но не се бойте, проследихме една от приятелките му в Дълуич. В момента проверяват там. С малко късмет довечера ще е в ареста.

В този момент Лейборн забеляза Робин, застанала встрани с телефона си в ръка.

– Знам, че ваши хора вече се занимават с картината – каза тя на Лейборн, – но имам позната в „Кристис“. Пратих й снимка на „Скърбяща кобила“ и тя току-що ми позвъни с информация. Според един от експертите им е възможно да е Стъбс.

– Дори аз съм чувал за Стъбс – посочи Лейборн.

– Ако е негова, колко би струвала? – попита Уордъл.

– Според познатата ми повече от двайсет и два милиона.

Уордъл подсвирна. Лейборн изруга под нос.

– За нас няма значение колко ще струва – припомни им Страйк. – Важното е, че някой може да е забелязал потенциалната й цена.

– Двайсет и два милиона си е страхотен мотив – коментира Уордъл.

– Корморан – каза Робин и взе сакото си от гърба на стола, където го беше метнала, – може ли да поговорим отвън? Налага се да тръгвам, извинете ме.

– Наред ли е всичко? – попита я Страйк, когато излязоха заедно в коридора и Робин затвори вратата към полицаите.

– Да – отвърна му, а после се поправи. – Ами... всъщност не е наред. Може би е по-добре да прочетеш това – каза и му подаде телефона си.

Страйк намръщено прегледа разменените съобщения между Матю и Робин, включително бележката от „Ивнинг Стандард“.

– И ще се срещнеш с него, така ли?

– Налага се. Може би тъкмо заради това Мич Патерсън се е навъртал около теб. Ако Матю подкладе огъня на репортерите, което той е напълно способен да стори... Те вече бездруго гледат да изровят всичко възможно за теб и...

– Забрави за мен и Шарлот – отсече той, – успя да ме изнуди само за двайсетминутен разговор. А сега той изнудва теб...

– Знам, че това прави – отвърна Робин, – но рано или късно трябва да разговарям с него. Повечето от вещите ми още са в къщата на Албъри Стрийт. Все още имаме съвместна банкова сметка.

– Искаш ли да дойда с теб?

Трогната, Робин отвърна:

– Благодаря, но не мисля, че това ще помогне.

– Тогава ми позвъни след това да кажеш как е минало.

– Непременно – обеща Робин.

Тя пое сама към асансьорите. Дори не забеляза кой се размина с нея, докато някой не я повика.

– Боби?

Робин се обърна. Пред нея бе Флик Пардю, която се връщаше от тоалетната, придружена от полицайка. Също като Кинвара, и Флик бе измила грима си със сълзи. Изглеждаше дребна и смалена в бялата риза, която Робин подозираше, че е облякла по настояване на родителите си, вместо да се появи с тениската си на „Хизбула“.

– Името ми е Робин. Как си, Флик?

Флик очевидно се бореше с мисли, твърде чудовищни, за да бъдат изречени на глас.

– Надявам се да сътрудничиш – проговори меко Робин. – Кажи им всичко, чу ли?