Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Да – отвърна Робин, – ти спомена, че почти се показвало.

– Точно си го запомнила. И тъй, няколко неща, казани от Рафаел...

– Ето ме, вече съм в почивка – изрече притеснен женски глас зад тях.

„Въпросът е чисто личен и няма никаква необходимост да бъде разтръбяван из цялата околност.“

Теган Бутчър беше ниска, набита, силно луничава и носеше тъмната си коса прибрана в опашка на тила. Дори в елегантната униформа на бара със сива вратовръзка върху черна риза, на която бяха избродирани бял кон и жокей, имаше вид на момиче, попривикнало да джапа в кални гумени ботуши. Изнесла си бе чаша кафе с мляко от бара, за да го пие, докато я разпитват.

– О, много благодаря – каза тя, когато Страйк отиде да й донесе стол, очевидно впечатлена, че прочутият детектив си направи този труд за нея.

– Няма защо – отвърна Страйк. – Това е съдружничката ми Робин Елакот.

– Да, вие ми се обадихте, нали? – Теган се качи с известна трудност на стола поради ниския си ръст. Изглеждаше едновременно развълнувана и малко уплашена.

– Нямаш много време, знам – каза Страйк, – така че да пристъпим направо към деловата част, ако не възразяваш, Теган.

– Да, тоест, не, да започваме.

– Колко време работи за Джаспър и Кинвара Чизъл?

– Още като ученичка работех почасово при тях, та ако се брои това, стават две години и половина.

– Харесваше ли ти работата там?

– Ами... ставаше – отвърна предпазливо Теган.

– Какво беше мнението ти за министъра?

– Нормален човек – отвърна Теган. Сама осъзна, че не дава кой знае каква информация и допълни: – Семейството ми го познаваше отдавна. Братята ми също поработваха в имота години наред.

– Така ли? – попита Страйк, като си водеше бележки. – Какво вършеха те?

– Поправки на огради, малко градинарство, но сега повечето от земята е продадена и градините запустяха. – Тя пийна от кафето си и добави тревожно: – Мама ще вдигне голяма пара, ако разбере, че съм се видяла с вас. Заръча ми да не се бъркам в това.

– Защо така?

– „Малко казвай и малко ядове ще береш“, все това повтаря. А също „Тия, дето най-рядко се показват, са най-харесваните“. Чувам го всеки път, като искам да ида на дискотеката за млади фермери.

Робин се разсмя. Теган се усмихна, горда, че я е развеселила.

– Как ти се виждаше госпожа Чизъл като работодател?

– Добра – отговори в същия дух Теган.

– Госпожа Чизъл е предпочитала някой да спи в къщата, ако тя е щяла да отсъства през нощта, та да бъде близо до конете, нали?

– Да – и после за пръв път сама предложи информация. – Тя е параноичка.

– Не беше ли един от конете й порязан с нож?

– Наречете го порязан, ако искате – отвърна Теган, – но за мен беше по-скоро драскотина. Романо беше успял да свали чула си през нощта. Постоянно го правеше, гадинката.

– Значи не знаеш нищо за натрапници в градината? – попита Страйк с готова над бележника си химикалка.

– Амиии... – бавно изрече Теган. – Тя спомена нещо за това, но...

Погледът й се насочи към пакета „Бенсън & Хеджис“ на Страйк до халбата му.

– Може ли една цигара? – попита тя, събрала кураж.

– Заповядай – побутна пакета към нея Страйк и извади запалка.

Теган запали, дръпна дълбоко от цигарата и каза:

– Не вярвам да е имало някой в градината. Било е само във фантазията на госпожа Чизъл. Тя е... – Тегън затърси подходящата дума. – Ако беше кобила, бихте я нарекли плашлива. Аз никога нищо не чух, когато преспивах там.

– Преспала си в къщата в нощта, преди Джаспър Чизъл да бъде открит мъртъв в Лондон, нали?

– Да.

– Спомняш ли си по кое време се върна госпожа Чизъл?

– Към единайсет. Много се стреснах – сподели Теган. Сега, когато нервността й бе отминала, тя проявяваше тенденция към словоохотливост. – Беше казала, че ще остане в Лондон. Развика се, като влезе, защото пушех пред телевизора, а тя мрази да се пуши, че и бях изпила две чаши вино от бутилката в хладилника. Имайте предвид, беше ми предложила да си взема каквото поискам, преди да тръгне, но тя си е такава, вечно променя правилата. В една минута нещо е приемливо, а в следващата вече не. Покрай нея на пръсти трябва да ходиш. Но тя вече си беше ядосана, когато дойде. Личеше си от това как набиваше крак в коридора. Цигарата и виното само й дадоха повод да ми се нахвърли. Ей такава е тя.

– Но ти все пак си останала там през нощта?

– Да, тя каза, че съм пила много, за да карам, което беше глупост, не бях пияна. А после ми поръча да ида да нагледам конете, защото имала да проведе телефонен разговор.