Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не мога да пия. Ще карам кола.

– Платил съм двайсет и пет лири, така че ще изпиеш една символична глътка.

– Двайсет и пет лири за това? – промълви Робин и се възползва, докато Страйк палеше цигарата си, скришом да обърше отново насълзените си очи.

– Кажи ми нещо – заговори Страйк, като размаха клечката кибрит, за да я угаси. – Замисляла ли си се някога за посоката на агенцията?

– Какво имаш предвид? – разтревожи се Робин.

– Зет ми ме наставляваше по този повод във вечерта на откриването на олимпиадата – отвърна Страйк. – Как трябвало да стигна до етап, когато вече да не ми се налага да излизам на улицата.

– Но ти не би искал това, нали... я почакай – промълви Робин, изпаднала в паника. – Да не би да ми казваш, че трябва да се върна на бюрото, за да вдигам телефоните?

– Не – издуха Страйк дима встрани от нея. – Просто се чудех дали си се замисляла за бъдещето.

– Искаш да напусна ли? – още по-уплашена попита Робин. – Да се заловя с нещо...

– Да му се не види, Елакот, не! Питам те дали си мислила за бъдещето, толкоз!

Той наблюдаваше Робин, докато тя отпушваше малката бутилка.

– Естествено, че съм мислила – изрече несигурно тя. – Надявах се да постигнем по-здравословно банково салдо, та да не я караме ден за ден, но аз си обичам... – гласът й потрепна – ...обичам си работата, знаеш го. Само това искам. Да я върша, да ставам по-добра в нея и... евентуално да направим агенцията най-добрата в Лондон.

Ухилен Страйк чукна с халбата си нейната бутилка.

– Имай предвид, докато правя следващото изказване, че и двамата искаме едно и също, нали? Освен това можеш да пиеш. Теган ще излезе в почивка чак след четиресет минути, а имаме много време за убиване, докато се отправим довечера към долчинката.

Страйк я изчака да пийне от шампанското, преди да продължи.

– Да се преструваш, че си добре, когато не си, не е сила.

– Ето тук грешиш – възрази Робин. Шампанското с неговите мехурчета върху езика й я напомпа с кураж още преди да е стигнало до мозъка й. – Понякога да се държиш, сякаш си добре, те кара да се чувстваш добре. Има моменти, когато трябва да покажеш смело лице пред света и след известно време това вече не е преструвка, а част от теб. Ако бях чакала да стана готова да напусна стаята си след... знаеш кое... още щях да съм си там. Налагаше се да я напусна, преди да съм готова. И – заяви тя, като погледна със зачервените си и подпухнали очи право в неговите – работих с теб две години, като те гледах как упорстваш и хукваш тук и там, когато сме наясно как всеки лекар би ти казал, че трябва да почиваш с вдигнат крак.

– И докъде ме докара това? – посочи Страйк основателно. – Превърнах се в инвалид за цяла седмица и сухожилието ми виеше за милост всеки път, щом извървявах петдесет метра. Щом искаш да правиш паралел, хубаво. Аз пазя диета, правя си упражненията...

– А вегетарианският бекон гние в хладилника ти.

– Да гние ли? Това чудо е като промишлен каучук, ще ме надживее. Слушай – не се остави да бъде отклонен той, – цяло чудо щеше да е, ако не бяха те сполетели остатъчни ефекти след случилото се миналата година. – Очите му подириха крайчето на моравия белег, подаващ се от маншета на ризата й. – Нищо в миналото ти не пречи да вършиш тази работа, но трябва да се грижиш за себе си, ако искаш да продължиш с нея. В случай че ти трябва време да си починеш...

– Това е последното, което искам.

– Не опира до това какво искаш, а какво ти е нужно.

– Да ти кажа ли нещо любопитно? – попита Робин. Дали поради глътката шампанско или по друга причина настроението й рязко се бе повишило и езикът й се бе развързал. – Човек би помислил, че паническите атаки ще ме нападнат с все сила през последната седмица, нали? Опитвах се да си намеря място за живеене, оглеждах апартаменти, пътувах из цял Лондон, всякакви хора изникваха неочаквано зад гърба ми, а това е мощен отключващ фактор – поясни тя, – хора зад гърба ми, когато не знам, че са там.

– Не ни трябва Фройд за разяснение.

– Но си бях добре – продължи тя. – Мисля, че е защото не ми се налагаше да...

Тя млъкна, но Страйк знаеше края на изречението. Пое риск и заяви:

– Този тип работа става почти невъзможна за вършене, ако у дома нещата не вървят. Преживял съм го. Известно ми е.

Облекчена, че е била разбрана, Робин пийна още шампанско и заговори забързано:

– Мисля, че състоянието ми се влоши, като се налагаше да крия какво става и да правя упражненията тайно, защото при първия знак, че не съм в стопроцентова форма, Матю започваше да ми крещи, задето не се отказвам от работата си. Тази сутрин си помислих, че той се опитва да се свърже с мен по телефона, затова не исках да се обадя. А когато Уин започна да ме нарича каква ли не... ами... имах чувството, че съм приела обаждането. Само това ми липсваше, Уин да ми заяви, че на практика съм чифт ходещи цици, заблудено момиче, което не съзнава, че те са единственият му полезен атрибут.