Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Страйк приключи разговора с рязко движение на пръста си върху бутона и сграбчи волана, когато Робин отново го пусна, за да жестикулира.

– Дявол го взел, отбий! – нареди той. – Отбий веднага!

Тя автоматично изпълни каквото й бе казано, дезориентирана от адреналина като от алкохол, и когато ленд роувърът се закова намясто, освободи колана си и излезе на бетонното уширение, а край нея профучаваха коли. Като почти не съзнаваше какво прави, тя се отдалечи от ленд роувъра с олюляваща се походка по банкета. По лицето й течаха сълзи на ярост и тя се опитваше да изпревари с темпо паниката, която се надигаше у нея, защото току-що безвъзвратно бе настроила срещу агенцията човек, с когото имаха нужда да разговарят отново, човек, който вече нескрито говореше за отмъщение и може би тъкмо той бе платил на Патерсън...

– Робин!

Сега, помисли си тя, Страйк също щеше да я смята за водорасло, увредена глупачка, която изобщо не е бивало да се заема с такава професия, хукваща да бяга в мига, щом стане напечено. Тъкмо това я накара да се обърне с лице към него, докато той куцукаше подире й. Изтри грубо лице с ръкава си и заговори, преди той да е успял да отвори уста.

– Знам, че не биваше да си изпускам нервите, знам, че провалих всичко, много съжалявам.

Само че не чу отговора му, защото бе удавен от бученето в ушите й, а паниката, сякаш чакала я само да спре да тича, я погълна изцяло. Замаяна, неспособна да подреди мислите си, се отпусна на тревната площ отстрани, острите сухи стръкове я бодяха през джинсите, а тя със стиснати очи и скрито в длани ръце се мъчеше с дишане да се върне към нормално състояние под грохота на отминаващите коли.

Не беше много наясно дали е минала една минута, или десет, но накрая пулсът й се укроти, мислите й станаха по-стройни и паниката се оттече, за да бъде заместена с чувство на срам и унижение. След всичките си грижливи преструвки, че се справя, напълно се бе провалила.

До нея стигна повей на цигарен дим. Отвори очи и видя вдясно от себе си краката на Страйк. Той също бе приседнал на тревата.

– Откога имаш панически атаки? – попита я той спокойно, сякаш водеха обикновен разговор.

Нямаше никакъв смисъл да отрича повече.

– От около година – измънка.

– Потърсила ли си помощ за това?

– Да, известно време ходих на психотерапия. Сега съм на упражнения по когнитивна бихевиорална терапия.

– Да, но правиш ли ги? – меко попита Страйк. – Защото аз си купих вегетариански бекон преди седмица, но никак не ми действа здравословно, като си седи в хладилника.

Робин се разсмя и установи, че не може да спре. От очите й бликнаха нови сълзи. Страйк я гледаше без капка укор и пушеше цигарата си.

– Бих могла да ги правя по-редовно – призна Робин накрая и отново избърса лице.

– Да имаш да ми съобщиш още нещо, след като вече задълбахме? – попита Страйк.

Решил бе, че трябва да узнае най-лошото сега, преди да й дава съвети за душевното й състояние, но Робин изглеждаше объркана.

– Други здравословни въпроси, които биха могли да повлияят на способността ти да работиш?

– Какви например?

Страйк се зачуди дали директен въпрос би съставлявал нарушение на правата й като служител.

– Чудех се – заговори той – дали не си... ъъ... бременна.

Робин отново избухна в смях.

– О, господи, това наистина беше смешно.

– Нима?

– Не – отвърна тя и поклати глава. – Не съм бременна.

Страйк едва сега забеляза, че венчалният и годежният й пръстен липсваха. Толкова бе свикнал да я гледа без тях, докато се представяше за Вениша Хол и Боби Кънлиф, че не му бе хрумнало как отсъствието им в този ден би могло да е натоварено със значение, само че не бе склонен да зададе директен въпрос по причини, нямащи никаква връзка с правата на служителя.

– С Матю се разделихме – каза Робин намръщена към преминаващия трафик в усилие да не се разплаче отново. – Преди седмица.

– О – промълви Страйк. – По дяволите. Съжалявам.

Но загриженото изражение бе в пълен разрез с действителните му чувства. Мрачното му настроение тъй внезапно се бе разсеяло, че сякаш от трезво състояние изведнъж се оказа изпил три халби бира. Миризмата на гума, прах и прегоряла трева му върна спомена за паркинга, където по случайност я целуна по устата. Той отново всмукна от цигарата си и се постара емоциите да не проличат по лицето му.

– Знам, че не биваше да говоря така на Герайнт Уин – каза Робин и сълзите отново закапаха. – Не беше редно да споменавам Рианон, но изгубих контрол... Проклетите мъже за всички съдят по себе си!