Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Събудила се беше в четири сутринта и не можа да заспи повече на тясното и твърдо канапе на Ванеса, замислена за бъдещето си и за скандала, който бе имала с майка си по телефона. Матю се беше обадил в дома им в Машам в опит да се добере до нея и Линда беше не само отчаяно разтревожена, но и бясна, задето Робин не беше съобщила първо на нея какво се случва.

– Къде си отседнала? При Страйк?

– Естествено, че не съм отседнала при Страйк. Откъде накъде...

– А къде тогава?

– У приятелка.

– Коя? И защо не ни каза? Какво смяташ да правиш? Искам да дойда в Лондон да те видя.

– Моля те, недей – процеди Робин през стиснати зъби.

Тежеше й силно вината за разноските по сватбата, с които тя и Матю бяха натоварили родителите си, и за неудобството на майка й и баща й да обясняват на приятели, че бракът й е изтраял само малко повече от година, но пък не би изтърпяла Линда да се суети около нея и да я третира, сякаш е крехка и увредена. Сега най-малко й бе нужно майка й да я увещава да се върне в Йоркшър, където да се пъхне като в пашкул в стаята, станала свидетел на най-лошите моменти от живота й.

След като два дни бе оглеждала къщи с гъсто обитаване, Робин плати депозит за стаичка в къща в Килбърн, където щеше да има петима съквартиранти, но пък можеше да се нанесе още следващата седмица. Всеки път, като се замислеше за мястото, стомахът й се обръщаше от тревога и потиснатост.

В опит да умилостиви Страйк слезе от колата и предложи да му помогне с багажа, но той й изръмжа, че можел сам да се справи. Когато тръшна брезентовия сак в металния багажник, чу се силното изтракване на инструментите вътре и това предизвика нов нервен спазъм в стомаха й.

Страйк огледа бегло вида на Робин и най-лошите му подозрения се подсилиха. Беше бледа, със сенки под очите, едновременно подпухнала и изпита и сякаш бе отслабнала през няколкото дни, откакто не я беше виждал. Съпругата на стария му приятел от армията Греъм Хардкеър бе хоспитализирана през ранните месеци от бременността си заради неспирно повръщане. Може би една от важните срещи на Робин бе свързана тъкмо с такъв проблем.

– Добре ли си? – попита я Страйк навъсено, докато закопчаваше колана си.

– Напълно – отговори тя с чувството, че го правеше за енти път, и отдаде резкия му тон на раздразнението от дългото пътуване с метрото.

Излязоха от Лондон, без да си говорят. Накрая се озоваха на магистрала М40 и Страйк каза:

– Патерсън пак е на линия. Тази сутрин наблюдаваше офиса.

– Шегуваш се!

– Около твоята къща навърта ли се някой?

– Не, доколкото знам – отвърна Робин с почти недоловимо колебание. Може би тъкмо затова й бе звънял Матю, като се бе опитал да се свърже с нея чрез Машам.

– Нямаше ли проблеми, като потегли сутринта?

– Не – отвърна Робин напълно искрено.

В дните, изминали след напускането на дома й, Робин си бе представяла как съобщава на Страйк, че с брака й е приключено, но още не бе намерила формулировка, така че да го обяви с нужното спокойствие. Това я притесняваше: казваше си, че би трябвало да е лесно. Той беше приятел и колега, свидетел на отменянето на сватбата от нейна страна, наясно за предишната изневяра на Матю със Сара. Защо не можеше да му го спомене небрежно в разговор, както го бе направила пред Рафаел?

Проблемът бе, че двамата със Страйк бяха споделяли откровения един пред друг за личния си живот в редки случаи и при всеки от тях единият от двамата беше пиян. Иначе помежду им цареше дълбока резервираност на тази тема въпреки параноичното убеждение на Матю, че прекарват повечето от работния си ден във флиртуване.

Но имаше и нещо повече. Страйк беше мъжът, когото прегърна на стълбите на сватбеното си празненство, с когото си бе представяла, че ще избяга от съпруга си, преди бракът да бъде консумиран, онзи, с мисъл за когото бе бродила по белия пясък по време на сватбеното си пътешествие и се бе чудила дали е влюбена в него. Боеше се да не издаде какво се криеше в главата и в сърцето й, защото, ако у него възникнеше и най-малкото подозрение какъв деструктивен фактор е бил и за началото, и за края на брака й, това със сигурност би покварило работните им взаимоотношения и неизбежно би изложило на риск работата й, ако той узнаеше за паническите атаки.

Не, тя трябваше да изглежда какъвто той бе в действителност – образец на сдържаност и стоицизъм, личност, способна да надмогне травмата и да продължи с накуцване напред, готова да посрещне всичко, което съдбата запратеше насреща й, дори лежащото на дъното на долчинката, без да трепне и да се извърне встрани.