Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Какво се случи с Мат?

– Спеше със Сара Шадлок – отвърна гневно Робин. – Годеница е на най-добрия му приятел. Оставила беше обица в леглото ни и аз... о, по дяволите...

Тя скри лице в шепите си и с чувството, че няма какво повече да губи, се разплака истински, защото вече напълно се бе опозорила в очите на Страйк и единственото от живота й, което се стремеше да запази, беше накърнено. Колко доволен би бил Матю да я види рухнала край магистрала в доказателство на твърденията му, че е негодна да върши работата, която обичаше, осакатена завинаги от миналото си заради това, че два пъти бе попаднала на неподходящото място в неподходящото време и с неподходящите мъже.

Нещо тежко легна върху плещите й. Страйк я бе прегърнал през раменете. Беше едновременно утешаващо и злокобно, защото той никога не го беше правил преди и тя бе сигурна: това бе прелюдията към заключението му, че е негодна за работа, ей сега щеше да й каже, че отменят следващото си интервю и се връщат в Лондон.

– Къде си отседнала?

– На канапето на Ванеса – отвърна Робин и трескаво се мъчеше да изтрие мокрото си лице и носа си. От онова, което течеше от тях, джинсите й бяха подгизнали на коленете. – Но вече си намерих ново жилище.

– Къде?

– В Килбърн, стая в къща със съквартиранти.

– По дяволите, Робин – рече Страйк. – Защо не ми каза? Ник и Илза имат съвсем прилична стая за гости, биха се радвали...

– Не мога да се натреса на приятелите ти – задавено продума Робин.

– Няма да е натрисане – отвърна Страйк. Тикна цигара в устата си и взе да рови в джобовете си със свободната си ръка. – Харесват те и можеш да останеш там няколко седмици, докато... Аха, знаех си, че имам някъде. Само е смачкана, не съм я използвал... нямам спомен поне...

Робин взе салфетката и с едно мощно издухване на носа я накара да се разпадне.

– Слушай... – подхвана Страйк, но Робин мигом го прекъсна.

– Не ми казвай да си взема отпуск. Моля ти се, недей. Добре съм, способна съм да работя, от цяла вечност не бях имала паническа атака преди тази сега и...

– Не ме изслуша.

– Добре, прощавай – измърмори тя, стиснала в юмрук мократа салфетка. – Продължи.

– След като преживях експлозията, не можех да се кача в кола, без да направя това, което ти направи току-що: изпадах в паника, избиваше ме студена пот и буквално се задушавах. Известно време бях готов на всичко, само да не ме вози някой друг. И да си кажа право, още имам проблеми с това.

– Нямах представа – промълви Робин. – Не ти личи.

– Е, защото ти си най-добрият шофьор, когото познавам. Да ме видиш само с проклетата ми сестра. Работата е там, Робин... О, мамка му.

Беше пристигнала кола на пътната полиция и спряха зад изоставения ленд роувър, явно озадачени защо пътниците от него седяха в тревата на петдесет метра разстояние, без да ги е грижа за съдбата на зле паркираното им превозно средство.

– Виждам, не сте се разбързали много – подхвърли иронично по-едрият от двамата полицаи. Самодоволството му видимо подсказваше, че се има за шегаджия.

Страйк свали ръката си от раменете на Робин и двамата се изправиха, като Страйк го стори доста тромаво.

– Стана й лошо в колата – обясни спокойно Страйк. – Внимавайте да не ви оповръща.

Върнаха се в колата. Колегата на първия полицай надничаше към кръглата бланка за платена такса, залепена на стъклото.

– Не можеш да срещнеш по пътищата много коли на тази възраст – коментира той.

– Никога не ме е подвела досега.

– Сигурна ли си, че си добре да караш? – промърмори Страйк, когато тя завъртя ключа в стартера. – Можем да се престорим, че още ти е зле.

– Добре съм.

И този път беше истина. Той я беше нарекъл най-добрия шофьор, когото познава, и това може да не беше много, но така й бе върнал част от самоуважението и тя безпроблемно се включи в движението на магистралата.

Настана дълго мълчание. Страйк реши, че дискусията относно душевното състояние на Робин можеше да изчака до момент, в който тя не шофира.

– Уин спомена име в края на разговора – заразсъждава той и извади бележника си. – Чу ли го?

– Не – отвърна засрамена Робин.

– Беше Самуел нещо си. Мърдок? Матлок?

– Не го чух.

– По-бодро – насърчи я Страйк. – Той може би изобщо нямаше да го изтърве, ако не му се беше развикала. Не че ти препоръчвам в бъдеще да наричаш разпитваните перверзници...

Той се протегна към плика на задната седалка.

– Искаш ли бисквитка?

„Не искам да виждам поражението ти, Ребека.“